В стаята имаше камина и стъклена плъзгаща се врата, сигурно закъм двора. Не се виждаше нито една книга. Определено не беше място, в което да е живял. Схващането в раменете почти бе отминало и Робърт се огледа. Двете жени, които бяха говорили, не се виждаха, но Рийд не беше единственият в стаята. Един здрав мъж стоеше от лявата му страна — със скръстени ръце и широка усмивка. Кимна и каза:
— Татко.
— Боб. — Спомените внезапно нахлуха и той осъзна очевидния факт. Боб беше пораснал.
— После ще поговорим, татко. Засега ще те оставя на грижите на доктор Акуино и нейните хора. — Той кимна към въздуха вдясно от Робърт и излезе.
От въздуха се разнесе глас:
— Всъщност, Робърт, това беше всичко за днес. През следващите седмици ни предстои много работа, но нека караме стъпка по стъпка. Ще останеш под наблюдение, в случай че възникнат проблеми.
Робърт се престори, че вижда някого.
— Добре. Е, пак ще се видим.
— Точно така! — Дочу се закачлив смях. — Рийд ще ти помогне за това.
Рийд Уебър кимна и Робърт почувства, че са останали сами в стаята. Уебър започна да прибира очилата и останалото оборудване — главно някакви пластмасови кутии. Забеляза погледа на Робърт и се усмихна.
— Нормални инструменти. Виж, лекарствата, с които си натъпкан, са по-интересна работа. — Прибра последния приличащ на тухла предмет и погледна нагоре. — Знаеш ли, наистина си голям късметлия.
„Аз виждам пак светлика дневен наместо вечна нощ… Но къде е Лена?“ И чак сега се сети да попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Имаше все правилните болести! — Мъжът се засмя. — Модерната медицина е като минно поле в рая. Вече лекуваме много неща. Алцхаймер например, въпреки че за малко щяхме да те изтървем. И аз имах алцхаймер, от нормалния тип, но ми го откриха рано. Но все още има цял куп смъртоносни заболявания. Например ударите. Както и някои видове рак. Също и по-тежките форми на остеопороза. Но за щастие имаме лек за всичките ти болести. Костите ти са вече като на петдесетгодишен. Днес ти оправихме и очите. След седмица ще възстановим периферната нервна система. — Рийд се засмя. — Дори покриваш биохимичните изисквания за лечението Вен-Курасава. Само един на хиляда стъпва на тази небесна мина. Когато приключим, ще изглеждаш много по-млад.
— Остава да кажете, че ще играя и на видеоигри.
— А, да. — Рийд бръкна в чантата си и извади един лист. — Не бива да забравяме за това.
Робърт взе листа и го разгъна. Беше доста голям, почти като страница от вестник. В горната част имаше лого и думи, изписани с красив шрифт — „Клиника Крик, Старческо отделение“. В долната имаше някаква схема и още надписи: „Майкрософт Фемили“, „Грейт Уол Линъкс“ и „Епифани Лайт“.
— По-нататък ще поискаш да ползваш „Епифани Лайт“1, но засега просто докосни системата, с която си запознат най-добре.
Под „Майкрософт Фемили“ бяха изредени продуктите на фирмата още от 1980-а. Робърт се загледа колебливо.
— Робърт, нали си спомняш за компютрите?
— Да. — Споменът започна да изплува бавно. — Но никога не съм разбирал много. Взех първия си компютър чак през 2000-ната. — И то само защото останалите от катедрата го тормозеха, че не си чете пощата.
— Добре. С това може да ползваш всяка от старите системи. Простото разпъни на облегалката на стола. Синът ти е настроил стаята да пуска аудиосигнал, но на повечето места ще трябва да натискаш листа, за да чуваш звук. — Робърт се наведе и огледа листа. Не блестеше, нито пък напомняше стъклената повърхност на монитор. Беше си нормална висококачествена хартия. Рийд посочи надписите. — Натисни там, където пише „Меню“, на предпочитаната система.
Робърт сви рамене. Беше работил с различни версии, но сега пръстът му се спря на надписа „WinME“. Нямаше пауза, нито забавяне за зареждане, но във въздуха се разнесе познатата досадна мелодийка. Като че ли идваше отвсякъде, а не само от хартията.
Листът се покри с цветни икони. Робърт въздъхна — спомни си разочароващите часове, които бе прекарал пред компютърния екран.
1