Рийд се усмихна.
— Добър избор. WinME е безплатен от години. Ако беше избрал Епифани, щеше да ни отнеме доста време да се оправим с лицензите… Добре, останалото би трябвало да е както го помниш. Е, не е като системата, която ползваме аз и синът ти, но поне няма да имаш проблем с „невидимите гласове“. Вече можеш да виждаш доктор Акуино и Рейчъл на листа. Всичко ще наред.
Робърт го слушаше, но не му разбираше всичко. Едно време само няколко думи щяха да са му достатъчни, за да прецени всеки събеседник, но вече не беше толкова сигурен. Все пак реши да се пробва.
— Значи отново съм млад?
Рийд се засмя.
— Не точно, Робърт. Ти си на седемдесет и пет и тялото ти може да се скапе по безброй начини, които докторите дори не си представят. Но аз работя с теб от половин година. Ти победи алцхаймера и се върна от онзи свят. Струва си да се опитат още няколко лечения. Очакват те доста изненади, и то предимно приятни. Просто карай полека. Например забелязах, че позна сина си.
— Да, познах го.
— Миналата седмица не можа.
— Да. Знаех, че не мога да имам син. Не бях достатъчно възрастен. Просто исках да се прибера вкъщи. При родителите си в Бишоп. А сега съм изненадан, че Боб е толкова остарял. — Внезапно осъзна последиците. — Значи родителите ми са мъртви…
— Да, Робърт. Предстои ти да си спомниш целия си живот.
— Наведнъж или постепенно? Ами ако зацикля някъде?
— На този въпрос могат да отговорят докторите. — Рийд за момент се поколеба. — Бил си професор, нали?
„Бях поет!“ Не беше сигурен дали Рийд ще оцени кое е по-ценно.
— Да, бях преподавател по литература в Станфорд.
— Добре. Значи си умен човек. Предстои ти да учиш много, но съм сигурен, че интелектът ти ще се върне. Не се притеснявай, ако не можеш да си спомниш нещо. Карай полека. Всъщност докторите всеки ден ще ти възстановяват по нещо. На теория така ще е по-лесно за теб. Не знам дали е вярно, но ти бъди спокоен. Просто помни, че цялото ти семейство те обича.
„Лена.“ Робърт наклони глава на една страна. Това беше нещо като втори шанс. Щом бе преборил болестта, може би щеше да има двадесетина години, в които да се реваншира за това, което е пропуснал. Имаше две цели: поезията и Лена.
— Какво има?
— Жена ми. По-точно бившата ми жена. — Опита се да си спомни повече. — Май няма да си спомня какво е станало, след като съм се разболял.
— Казах ти: не се притеснявай.
— Спомням си, че бях женен за Лена и отглеждахме Боби. После се разделихме. Но тя… тя беше с мен, когато се разболях. А сега я няма. Къде е Лена, Рийд?
Рийд се намръщи и се наведе да затвори чантата.
— Съжалявам, Робърт. Починала е преди две години. — Потупа го по рамото. — Виж, днес постигнахме голям напредък. Но вече трябва да тръгвам.
В предишния си живот Робърт Гу не бе обръщал голямо внимание на технологията и текущите събития. Знаеше, че човешката природа не се променя и като поет неговата задача е да улови и да покаже тази непроменяща се същност. А сега… „Завърнах се от онзи свят.“ Това беше нещо ново под слънцето. Технология, която нямаше как да игнорира. Това беше нов шанс за живот и за възобновяване на кариерата му. И знаеше откъде трябва да започне — от „Тайните на възрастта“. Това беше най-обширният му цикъл и включваше „Тайните на детството“, „Тайните на любовта“ и „Тайните на старостта“. Но последната част, „Тайните на смъртта“, беше откровено изсмукана от пръстите, написана много преди да се разболее, въпреки че хората я смятаха за най-добра от цикъла. Но сега… имаше нещо ново: „Тайните на завръщането“. Идеите вече напираха, скоро щяха да ги последват и стиховете.
Всеки ден с него се случваха нови промени. Засега се придържаше към съвета на Уебър да е търпелив. Скоро вече можеше да ходи, въпреки че в началото залиташе. Първия ден падна три пъти, но пък веднага се изправяше. „Стига да не си падате на главата, няма проблеми, професоре“, каза му Рийд. Вече вървеше по-добре. А и можеше и да вижда съвсем добре, не беше нужно да опипва в тъмното. Никога не беше осъзнавал колко е важно зрението за координацията. Без зрение си обречен непрекъснато да се спъваш и да се блъскаш. „О, не! Вече не.“
А след още два дни…
… вече играеше пинг-понг с внучката си. Спомняше си тази маса — беше я купил за малкия Боби преди тридесет години. Дори си спомняше, че Боб я бе прибрал, когато продаваше къщата в Пало Алто.
Днес ударите на Мири бяха високи и бавни. Не му беше проблем да вижда топчето, но трябваше да внимава с ударите, иначе отиваха твърде високо. Играта вървеше доста спокойно, докато Мири не поведе с петнадесет на единадесет. След това той спечели пет точки поред, като всеки удар беше майсторски насочен в края на масата.