Но продължаваше да получава информация. Ужасни, смразяващи думи, които нямаше да го достигнат, ако беше изключил мрежата си.
— Моля ви! Спасете я! Тя е още момиченце!
„Гу!“ Алфред спря и трескаво затърси с единствената камера.
Видеотехничката го сграбчи за ръката.
— Господин Рамачандран! Какво ви е? Очите ви добре ли са? Виждате ли?
Алфред едва се сдържа да не я блъсне.
— Добре съм. Но тези ужасни разрушения… Трябва да помогнем на бедните хора.
— Да! Но първо ще се погрижа за вас. — Тя го поведе надолу, където останалите вече помагаха на спасителните екипи. Това му осигури възможност да се върне към подземната гледка. Повредите в камерата се бяха оправили донякъде и вече виждаше вляво от падналия шкаф… Старият Гу беше притиснат отдолу. Боже, къде беше момичето?
„Не исках да стане така!“ Не биваше да казва нищо, но нервите му го предадоха:
Анонимен → Робърт Гу: <sm>Къде е момичето?</sm>
— Кой е? — Гласът изпищя в ушите му и продължи още по-отчаяно: — Тук е, но е в безсъзнание. Не мога да я измъкна.
Анонимен → Робърт Гу: <sm>Съжалявам.</sm>
Не знаеше какво друго да каже. Всъщност тяхната смърт можеше да подобри перспективите му. „Проклет да съм!“ Тази вечер не бе постигнал нищо освен унищожаването на добри хора. Но как можеше да ги спаси, без да се издаде?
— Моля ви. Повикайте полиция. Не я оставяйте да изгори!
Грохот, пукот на трошаща се пластмаса и премазани кости, Робърт всъщност не чуваше всичко това. Премазаните кости го разсейваха. Дори почти не забеляза следващите експлозии.
Най-сетне се измъкна от състоянието, което може би граничеше с безсъзнание, само дето болеше много повече. Мири бе коленичила до него и викаше:
— Дядо! Дядо! Кажи нещо, моля те! Дядо! — Той протегна ръка и тя я хвана. — Съжалявам, не исках да го съборя! Боли ли те?
Въпросът беше лесен. Все едно на десния му крак беше стъпил слон.
— Да. — Останалите думи се изгубиха в болката.
Мири плачеше — абсолютно нетипично за нея. После започна да бута шкафа, който го бе затиснал.
Робърт си пое дълбоко дъх, но това го замая още повече.
— Много е тежък, Мири. Остави го. — Защо беше толкова горещо? Нормалната светлина беше изчезнала. От другата страна на шкафа нещо блещукаше, пропукваше и съскаше.
— Кара — „Мири!“, — ела!
Момичето се поколеба. Под шкафа се виждаха остатъците от пратката мишки. Мири посегна към счупените стъкла. Робърт изви врат и видя малка муцунка на мишка, измъкнала се от капана си.
— Оо — възкликна Мири. — Здравей, мъниче. — Риданието й се смеси със смях. — И ти също. Ей сега ще ви освободя.
Робърт видя още муцунки — Мири пускаше мишките. Те сякаш не му обръщаха внимание, може би защото бяха открили нещо ново: свободата. Измъкваха се от ръцете на момичето и бягаха от горещината.
Робърт вече виждаше източника на топлината. Блещукаща бяла лава, която бавно заливаше всичко и от време на време просъскваше в червено.
Кара изпищя уплашено и отстъпи.
— Какво е това?
Съскането продължаваше. Щом лавата можеше да преодолее падналия шкаф, значи бе дълбока поне няколко стъпки.
— Не знам. Бягай!
— Да! Да бягаме! — Мири напъна здраво. Той се опита да й помогне, стисна зъби от разкъсващата болка в крака си, успя да се мръдне с няколко сантиметра, след което заседна още по-здраво. Жегата ставаше дори по-неприятна от счупения крак. Умът на Робърт прескачаше от един ужас на друг — и искаше да избяга.
Робърт погледна плачещата си сестра.
— Извинявай, че те разплаках, Кара. — Тя зарида още по-силно. — Трябва да бягаш.
Момичето не отговори, но спря да плаче. Погледна го неразбиращо. „Бягай! Бягай!“
— Лошо ми е — каза тя и се свлече на пода. Вече не я виждаше.
Обърна се към лавата. Тя вече бе успяла да погълне долната част на шкафа. Още малко и щеше да се разтече по сестра му. Той се пресегна, хвана нещо — парче керамика? — и го изправи срещу светещия прилив.
Имаше още няколко експлозии, но не бяха толкова шумни. Усещаше миризми и звуци, сякаш нещо се готвеше. Опита да си спомни как бе попаднал в тази ситуация. Някой им го беше причинил и сега вероятно ги слушаше.