— Робърт, ти ми се подиграваш! — Горката тромава Мири се въртеше около масата в опит да му отвърне. Ударите на Робърт нямаха фалц, но пък и тя не беше особено опитна. Седемнадесет, осемнадесет, деветнадесет — и изведнъж ударите му отново станаха анемични и некоординирани. Този път внучката му не прояви милост и спечели играта, като отбеляза шест последователни точки.
След това изтича и го прегърна.
— Ти си чудесен! Но няма да ме изиграеш пак!
Нямаше смисъл да й обяснява, че докторите бяха казали, че възстановяването на нервната му система може да доведе до подобни спонтанни изригвалия. Можеше да придобие рефлексите на спортист, макар че като цяло едва ли щеше да надхвърли нормалните за обикновен човек.
Беше забавно как започна да обръща внимание на дните от седмицата. Преди това не му правеше впечатление, но сега през уикендите внучката му си беше вкъщи по цял ден.
— Каква беше Кара? — попита го една неделна сутрин.
— Много приличаше на теб, Мири.
Момичето се усмихна широко и гордо. Робърт се беше досетил, че иска да чуе точно това. „То си е вярно, само че Кара никога не е била дебела.“ Мири беше като Кара, точно в онези години, малко преди обожаването на брат й да се смени с други неща. Всъщност Мири вероятно беше по-умна от сестра му и определено изглеждаше по-зряла. „И дразнещо арогантна.“ Точно арогантността й беше причината да си развалят отношенията.
Понякога Мири канеше приятели. На тази възраст и в тази епоха момчетата и момичетата дружаха доста свободно. А и все още бяха със сравнително еднаква физика. Мири обожаваше да играе пинг-понг на двойки.
Робърт се усмихваше, като я гледаше как командва приятелите си. Беше организирала турнир и играеше, за да спечели. Когато губеше, челюстите й се стискаха ядно и погледът й ставаше стоманен. Но след това признаваше грешките си, въпреки че не спестяваше критика и към партньорите си.
Дори когато приятелите й ги нямаше физически, той често усещаше невидимото им присъствие, също като на докторите. Мири се разхождаше из двора и спореше с въздуха, което напомняше на манията с мобилните телефони от последните години на Робърт в Станфорд.
А понякога Мири изпадаше в дълго мълчание. Това нямаше нищо общо със спомените му за Кара. Мири се люлееше кротко на люлката, на единственото дърво в двора. Можеше да прекара така часове, с отнесен поглед, от време на време проговаряше на въздуха. Когато я попиташе какво прави, тя му отвръщаше, че учи, но на Робърт това му приличаше повече на някакъв вид хипноза.
През седмицата Мири ходеше на училище. Всяка сутрин, точно когато се приготвеше, я очакваше автомобил. Боб беше заминал за седмица, а като се прибереше, Алис бе в лошо настроение. Понякога си идваше за обед, но по-често прекарваше деня в Кемп Пендълтън. А когато се върнеше от базата, беше особено раздразнителна.
Така, с изключение на заниманията с Рийд Уебър, Робърт беше оставен на мира. Докато се мотаеше из къщата, намери в мазето няколко от старите си книги. Всъщност това май бяха единствените книги в този дом. Това семейство беше доста неграмотно. Мири твърдеше, че в мрежата можело да се намерят почти всякакви книги, но не беше точно така. Хартията, която му бе дал Рийд, наистина можеше да се ползва за четене онлайн, но за Робърт това си беше оскверняване.
Всъщност листът беше доста забележителен. И наистина поддържаше телекомуникации. Вече можеше да вижда доктор Акуино и останалите специалисти. А и търсачката беше подобна на тези, които помнеше, въпреки че не всички сайтове излизаха както трябва. Поне Гугъл все още работеше. Той потърси Лена Луелин Гу. Разбира се, имаше доста информация за нея. Лена беше относително известен лекар и наистина бе починала преди две години. Детайлите бяха противоречиви. Някои съвпадаха с това, което му бе казал Боб, други — не. Проклетите „Защитници на личното“. Трудно беше да се повярва, че съществуват такива типове, чиято цел е да ти попречат да намериш информация в мрежата. „Вандалска благотворителност“, така го наричаха.
Скоро стигна и до новините. В света цареше обичайният безпорядък. Този месец имаше полицейска акция в Парагвай. Какво ли бяха „лунни фабрики“ и защо САЩ помагаха на местните да ги затворят? Главната картина беше по-позната. Отново се издирваха оръжия за масово унищожаване. Днес бяха открили склад за ядрено оръжие под сиропиталище. Картината показваше бедняшки квартал и парцаливи деца, които си играеха, без да обръщат внимание на ставащото. Виждаше се и един самотно изглеждащ войник.