Проектът с филтъра пък беше просто изображение на градински маркуч, включен към водопровода. Над него се виждаше диаграма как софтуерът може да търси предварително зададени замърсители. Нямаше звукови ефекти, а графиките бяха груби и почти неподвижни. Робърт погледна небето, после каза:
— Ще им пишат шест, нали?
Хуан се усмихна завистливо.
— Да. Чумлиг харесва подобни неща. — Не можа да се сдържи и добави: — Лиза и Санди никога не се стараят с графиките, но чух, че са намерили купувач за филтъра. Обзалагам се, че те ще са единствените, които ще изкарат пари от тези проекти.
— Наш ред е, хлапе — каза Робърт.
Единственият знак, че Хуан го е разбрал, беше погледът му — втренчен в часовника.
Сиу → Хуан: <sm>Ще се справиш, Хуан.</sm>
Хуан → Сиу: <sm>Мири гледа ли?</sm>
Робърт и Хуан бяха последни — единствената част от графика, която бе извън контрола на Чумлиг. Това беше заради факта, че в проекта им участваха външни групи, които имаха собствен график.
Хуан се поколеба още секунда, после затича към футболното игрище, като създаваше виртуална сцена успоредно на трибуните. Изпълнителите започнаха да се появяват в двата края на сцената. Образите им бяха съвсем обикновени, без допълнителни ефекти. Просто реални хора с реални инструменти.
— Здравейте, здравейте, здравейте! — Хуан беше прекалено ентусиазиран и доста паникьосан, поне според Робърт. Можеше да запишат гласа предварително и да го пуснат на плейбек, или пък Робърт да е водещ, но така щяха да изгубят точки пред Чумлиг. Затова сега момчето се дереше на живо, а думите излизаха от устата му ту в бързо кресчендо, ту със странни паузи. — Дами и господа! Посрещнете Оркестъра на Америка, създаден специално за вас тази вечер, от учениците от гимназия „Чарлз Ривър“, на живо от Бостън, и — той махна наляво — Химнасио Класико де Магаланес, също на живо, по мрежата от Пунта Аренас, Чили!
Вече и двете страни на сцената бяха запълнени от двеста деца с червени униформи в северната част и Пъстрозелени в южната. Това бяха части от два хора и два оркестъра, отдалечени на седем хиляди мили, и единственото, което ги свързваше, беше мрежата. Съгласието им да участват в този проект си беше направо малко чудо. В очите на зрителите успехът може би изглеждаше шаблонен, но провалът си бе съвсем реална опция. „Е, на репетицията не беше зле.“
— А сега — Хуан повтори, за да засили ефекта, — а сега, дами и господа, Оркестърът на Америка ще изсвири собствена версия на Химна на Европейския съюз от Бетовен по текст на Ороско и Гу и мрежова синхронизация от Гу и Ороско! — Поклони се несръчно и изтича към мястото, където стоеше Робърт. Беше пребледнял, по лицето му се стичаше пот.
— Добре се справи — каза Робърт.
Хуан кимна, трепереше.
Смесеният оркестър започна да свири. Сега всичко беше в ръцете на децата и синхронизиращия алгоритъм на Робърт. Звуците от чела и контрабаси се разнесоха от музикантите от Бостън и от другия край на света. Адаптацията беше с малко по-бърз ритъм от оригиналния химн. Всяка нота преминаваше през стотици мрежови разпределители и закъсненията варираха с няколкостотин милисекунди.
Това беше същият синхронизационен проблем като на протестния хор на Уини пред библиотеката.
Едната част от хора започна да пее стиховете на Хуан на английски, а другата на испански. Учениците разполагаха със собствен диригентски интерфейс, който помагаше малко. Освен това се оказаха изненадващо добри певци и музиканти. Но въпреки всичко изпълнението се нуждаеше от магическото закъснение, осигурявано от програмата на Робърт (както и от доста по-дълбоката магия на Бетовен).
Робърт се заслуша. Приносът му не беше перфектен, даже беше по-зле, отколкото на репетициите. Имаше твърде много зрители. Той се притесняваше, че може да се случи нещо подобно. Личната му гледка показваше, че има няколко милиона зрители, които хабяха ресурси и объркваха предвиждащата програма, тоест разваляха представлението.
Въпреки това синхронизацията оцеля и изпълнението не се накъса.
Още десет секунди. Пеенето се извиси до кресчендо и като по чудо през последните две секунди всичко си пасна. Текстът свърши и мелодията заглъхна.
Обединеният хор и оркестър погледна публиката. Децата се усмихваха, макар и малко засрамено.