„Обзалагам се, че Боб е там.“ Не за първи път — дори не за хиляден — се зачуди как синът му си бе избрал толкова грозна и безперспективна кариера.
Направиха нещо като семейна вечеря. Алис сякаш се наслаждаваше на готвенето, въпреки че тази вечер изглеждаше, сякаш не е спала няколко дена.
Робърт се мотаеше в кухнята и наблюдаваше как майка и дъщеря вадят подносите от хладилника.
— Едно време на това му казвахме телевизионна храна. — Всъщност ястията изглеждаха много добре, но на него му беше все едно, тъй като вкусовите му рецептори все още не функционираха.
Мири се поколеба за момент, както винаги, когато чуваше нещо за първи път, но отговорът й беше пълен със самочувствие.
— О, това е много по-добро. Имаме много по-голям избор. — Посочи еднаквите наглед контейнери, които пъхаха в нещо като микровълнова фурна. — Аз ще ям сладолед, а Алис — боровинков десерт. Жестоко!
— Ще ти оставя малко — усмихна й се Алис. — Хайде да занесем яденето в трапезарията.
Тримата успяха да пренесат всичко на един път и подредиха масата. Десенът на покривката сякаш се сменяше всяка вечер, но масата беше обикновена и съвсем позната. Присъствието на Лена се долавяше в цялата къща.
Робърт се настани до Мири.
— Знаеш ли? — започна той, опитваше се да предизвика някаква реакция. — Това ми изглежда малко примитивно. Къде са роботите слуги или пък малките автоматични ръце, които да приготвят храната?
— Ползваме роботи, където има нужда. — Снаха му сви рамене.
Робърт си спомняше Алис Гонг от времето, преди да се омъжи за сина му. Винаги дипломатична и толкова спокойна, че малцина осъзнаваха качествата й. Навремето подобни характери бяха за него предизвикателство, но нито веднъж не бе открил пукнатина в бронята й. Сегашната Алис беше бледо копие на старата, а и тази вечер съвсем не бе от най-добрите.
Робърт си спомни новините за Парагвай и реши да пробва на сляпо.
— За Боб ли се тревожиш?
— Не, Боб е добре, — отвърна тя с усмивка.
— Всъщност, ако искаш роботи, трябва да ти покажа куклите си — намеси се Мири.
Роботи? Кукли? Трудно е да се оправяш, когато не разбираш какво ти говорят.
— Имам предвид, къде са нещата, които предсказват научнофантастичните автори? Например — летящите коли.
Мири вдигна очи от храната. В единия край на подноса й наистина имаше купичка сладолед.
— Имаме въздушни таксита. Това брои ли се?
— Да, донякъде. — След това, за собствена изненада, попита: — А кога мога да ги видя?
Старият Робърт щеше да отхвърли всякакви технически приспособления с презрение.
— Когато кажеш. Може би след вечеря? — Този въпрос беше насочен повече към Алис.
— По-скоро през уикенда — отвърна тя с усмивка.
За момент настъпи тишина. „Де да можех да усетя вкуса на храната.“
След малко Алис подхвана темата, която явно я глождеше цяла вечер.
— Робърт, прегледах медицинските ти данни. Изглежда, почти си се оправил. Мислиш ли да подновиш кариерата си?
— Разбира се. Имам доста нови идеи… Не се притеснявай, Алис, пак ще пропиша. Освен това имам оферти от много университети. Скоро ще се махна оттук.
— О, не, Робърт! — каза Мири. — Остани да живееш с нас.
— А не мислиш ли, че трябва да наваксаш? — каза Алис.
— В смисъл?
— Ами последният ти сеанс с Рийд Уебър е другия вторник. Сигурна съм, че искаш да усвоиш и други умения. Не си ли мислил да тръгнеш на училище? Гимназия Феърмонт има…
Полковник Алис се справяше добре, но бе забравила, че Робърт има тринадесетгодишна съюзничка.
— Отврат! Няколко старци и купища глупави тийнейджъри. Пълна скука.
— Мири, има някои основни умения, които…
— Рийд Уебър се погрижи за повечето неща. А аз мога да науча Робърт да носи. Не се притеснявай, щом свикнеш да носиш, ще научиш всичко останало. Сега си като в капан. Гледаш света през много малка дупчица. Възможностите на това са много ограничени. — Тя посочи магическия лист, който се подаваше от джоба на ризата му. — С малко упражнения ще можеш да виждаш и чуваш като останалите.