Мири, разбира се, не знаеше за това. Тя бе отхвърлила „бъдещата медицина“ и търсеше собствени решения.
— Открих три екипа, Робърт. Единият е успял да възстанови маймунска лапа, другият е създал много лека протеза, а третият се занимава с неврокодове. Обзалагам се, че фирмата ти ще те използва като опитно свинче. Какво мислиш?
Робърт опипа покритието на ръката си.
— Мисля, че няма да рискувам с маймунска лапа.
— Не, не, няма да имаш лапа. Тя е просто… Робърт! Не ти говоря за някакви стари неща. Искам да ти помогна. Задължена съм ти.
Да, тази вечер беше подходящият момент да изяснят нещата.
— Не си ми задължена.
— Виж, може и да не помня, но Боб ми каза какво е видял. Опитал си се да спреш лавата. — Лицето й се изкриви от въображаемата болка. — Спасил си ме!
— Да, дете, спасих те. Но аз създадох проблема. А ти се забърка в нещо много лошо. — Или поне странно.
— Ти беше отчаян. Усещах го. Но не знаех колко ще се задълбочат нещата. И двамата се забъркахме.
Беше време да падне на колене и да моли за прошка. Но първо трябваше да й каже, че е извършил непростимото. Беше му трудно обаче.
— Мири, ти се оплеска в опита си да помогнеш. Но аз… аз съм виновен за състоянието на майка ти. — Ето, каза го.
Мири сведе поглед.
— Знам.
И двамата не помръдваха.
— Боб ли ти каза?
— Не. Алис. — Тя го погледна. — И ми каза, че все още не могат да разберат как точно й е повлияло това, което си направил. Всичко е наред, Робърт.
А след това внезапно се разплака. Робърт наистина се смъкна на колене и внучката му го прегърна. Цялата се тресеше — и го заудря с юмруци по гърба.
— Съжалявам, Мири.
Тя зарева още по-силно, но поне спря да го удря. След половин минута риданията й преминаха в подсмърчане, а след това тя се успокои. Но все още го прегръщаше.
— Току-що разбрах… че Алис… пак е започнала да тренира.
Ох.
— Дори не се е възстановила още! — Мири пак заподсмърча.
— А баща ти какво каза?
— Боб е извън обсег.
— Извън обсег ли? — В днешно време?
Мири го пусна и почна да бърше сълзите си с ръкав.
— Да. Тактическо затъмнение. Не следиш ли новините? — Ами…
— Чети между редовете. Боб е някъде… и кара земята да свети през нощта. — Гласът й възвърна част от обичайния си тон. — Е, може би не буквално. Боб се изразява така, когато трябва да прави неща, които не иска. Но аз следя слуховете и ги наблюдавам и двамата. Понякога той заминава и прочитам, че в някоя чужда страна се е случило нещо чудесно или ужасно. Понякога Алис се подлага на тренировки и знам, че някой има нужда от помощ. Точно сега Боб го няма, а Алис отново тренира. Според мен водещите слухове са верни. По време на безредиците се е случило нещо много по-ужасно от проникването в ДженДжен. Великите сили са уплашени. Мислят, че някой е намерил начин да преодолява системите за сигурност. Алис почти го призна тази вечер. Затова си се прибра в стаята.
Робърт въздъхна, пусна я и седна на стола. Неговите големи признания не струваха и пукната пара.
— Трябва да говориш с Боб, когато се върне.
— Да. И пак ще се скарат. Чувал си ги. Но в крайна сметка няма да може да я спре.
— Този път може и да успее… или поне да накара докторите да помогнат.
Мири се поколеба и сякаш малко се поотпусна.
— Да, този път е различно… Радвам се, че може да си говорим, Робърт.
— Винаги.
Тя отново замълча.
— Пак ли заговорничиш, или просто търсиш нещо?
Мири поклати глава.
— Не. Опитвам да се свържа с някого… но не отговарят.
„Аха!“
— Мири, Хуан е в Пуебла при прадядо си. Може би не носи през цялото време.
— Хуан ли? Не търся него. Той не е много умен и не ми помогна в Пилчнър Хол.
— Откъде знаеш?
— Нали слязох сама в тунелите!
— Мири, говорех с него почти всеки ден на училище. Той не би те подвел. Помисли за това, което си спомняш. Двамата добре сте се разбирали, за да ме следите. Той може да ти е добър приятел. Още един човек, с когото да си говориш.
— Знаеш, че не мога да обсъждам с него тези неща. И с теб не бива, но ти вече ги знаеш.
— Вярно. Има неща, които не можеш да му кажеш. Но… смятам, че той заслужава по-добро отношение.