Мири го погледна, но не каза нищо.
— Помниш ли, като ти казах, че приличаш на сестра ми?
Тя кимна.
— Тогава беше щастлива. Но вече знаеш как се отнасях с Кара. Беше като случката с Езра Паунд, отново и отново. Така и не можах да се реванширам — тя почина, когато беше на годините на Алис.
Мири като че ли пак щеше да се разплаче.
— През целия си живот бях такъв, Мири. Ожених се за чудесна жена, която много ме обичаше. Лена изтърпя много повече тормоз от Кара, много повече години. И дори когато ме напусна, ми помагаше в „Краят на дъгата“. А сега тя също е мъртва. — Робърт сведе поглед и си помисли за пропуснатите възможности. „Докъде бях стигнал?“ — Така че… мисля, че си задължена на Хуан. Твоето отношение не е като моя тормоз, но все още имаш шанс да се поправиш.
Мири беше навела глава и не го поглеждаше.
— Просто помисли за това. Не искам да ти натяквам.
Най-накрая тя каза:
— Някога нарушавал ли си честна дума?
„Това пък какво значи?“
Мири продължи, преди да й отговори:
— Аз току-що го направих! — И побягна от стаята.
— Мири!
Докато излезе в коридора, тя се бе скрила в стаята си.
Робърт се поколеба. Можеше да почука на вратата, а можеше и да й прати съобщение.
Върна се в стаята си и видя златната светлина на масата точно до мястото, където бе седяла Мири. Беше номер, който даваше ограничена възможност за пращане на съобщения. Но той вече имаше нейния. Отвори златния номер и го погледна.
Номерът беше на Лена Луелин Гу.
Робърт стоя и гледа номера поне половин час. Изучаваше го. Изучаваше документацията. Точно както подозираше. „Лена е жива.“
Нямаше физически адрес, но можеше да й прати съобщение. Отне му само два часа да напише около двеста думи. Най-важните думи, които той, Робърт Гу, беше писал в живота си.
Тази нощ не можа да заспи. Утрото отмина, след него и денят.
Нямаше отговор.
Епилог
Мина месец и половина.
Робърт вече следеше новините по-внимателно; беше разбрал, че светът понякога хапе. Двамата с Мири сравняваха наблюденията си. Нападенията в забутаните краища на света бяха приключили. Според слуховете не бе открито нищо. Все пак се говореше за скандали в Индоевропейските разузнавателни служби. Великите сили все още бяха изнервени.
Боб се беше прибрал! Робърт и Мири решиха, че това е знак, че най-лошите им теории няма да се сбъднат. Но пък други оставаха все така плашещи. Боб наистина се ядоса, когато разбра за Алис. Обстановката в къщата се напрегна. Робърт и Мири усещаха сърцераздирателите битки, които се водеха мълчаливо. Според Мири Боб вероятно бе говорил с докторите и се бе оплакал доста високо по командната верига, но въпреки това Алис продължаваше да тренира.
Хуан също се прибра от Пуебла. Мири не му обръщаше много внимание, но поне му говореше. Момчето вече се усмихваше по-често.
А Лена… все още мълчеше, но поне беше жива. Съобщенията му не се връщаха и номерът й все още беше достъпен. Все едно говореше на бездънна пропаст. Но Робърт продължаваше да праща съобщения всеки ден — и се чудеше какво още да направи.
Сиу Сиен напусна „Краят на дъгата“.
— Лена ме помоли да се махна — каза му. — Може би я притиснах твърде много.
„Вече знам къде живее! Мога да отида там. Мога да й покажа колко съм се променил.“ Но може би това щеше да докаже, че въобще не се е променил. Затова не отиде в „Краят на дъгата“ и не погледна през публичните камери. Вместо това продължи да й пише. И често си представяше, че освен постоянното внимание от службите за сигурност има още един наблюдател, който някой ден ще му прости.
Междувременно се бе посветил на училището. Имаше да учи толкова много. А свободното си време прекарваше на работа, където наистина го оценяваха.
Отиде в университета два месеца след Големите библиотечни размирици. Беше загубил дирите на Уинстън и Карлос. Малко странно всъщност. Преди, когато заговорничеха, бяха създали здрава връзка, а сега въобще не си говореха. Най-лесното обяснение беше, че всички се срамуват. Бяха използвани и за малко не причиниха смъртта на много хора. Това беше вярно, но според Робърт имаше и друго обяснение. Кабалът беше като детска компания и враждебността и приятелството бяха изчезнали, когато всеки бе поел по своя път. Понякога отчаянието от есенния срок му се струваше далечно като живота през двадесети век. Имаше толкова много неща, които искаше да опита, и те нямаха нищо общо с предишните му интереси.