— Отдавна не сме се виждали. Защо не се качите?
— Естествено. — Робърт тръгна към стълбището. Тук поне нямаше оптически устройства… и на шестия етаж също. Но пък на шестия етаж нямаше и книги. Вместо това някой беше направил офиси.
Ривера го разведе из тях. Май беше единственият човек на етажа.
— В момента екипът е разпръснат. Повечето служители работят по разширенията под земята.
— Значи имаш нова работа? Имам предвид — все още си от персонала, нали?
Карлос се поколеба.
— Ами… сега всъщност заемам няколко длъжности. Дълга история. Заповядайте в офиса ми.
Офисът беше в югозападния ъгъл, точно там, където преди време се събираше Кабалът. Карлос го покани да седне и се настани зад широкото си бюро. Все още беше възпълен и носеше очила с дебели стъкла и старомодна тениска. Но имаше и някаква промяна. Сега изглеждаше някак спокоен и енергичен… явно щастлив от това, с което се занимаваше.
— Надявах се, че ще си поговорим, но бях зает, след като за малко не прецакахме нещата.
— Знам какво имаш предвид. Имахме голям късмет, Карлос. — Робърт се огледа. В днешно време беше трудно да се определи рангът по видимите неща, но повечето растения и мебели бяха истински. — Щеше да ми разкажеш за новата си работа.
— Да! Малко е смущаващо. Сега съм директор по поддръжката. По долните етажи и в другите краища на света съм нещо друго, да речем, Опасното знание и Най-великият нисш скуучамут.
— Мислех, че това са различни кръгове…
— Чели сте, че скуучитата искат всичко, нали? Е, не е точно така. Когато нещата се уталожиха, имаше много странен „компромис“, макар че това не е точната дума. Може би „съюз“… или „сливане“. Бяхме много близо до сериозна криза, но успяхме да я овладеем. А тази откачена демонстрация успя да изкара повече пари от последните филмови премиери. При толкова средства и креативност нямаше начин университетската администрация да не се възползва. — Той се поколеба и продължи малко тъжно: — Провалихме се в това, което казвахме, че ще направим. Книгите вече ги няма. Но библиотеката още е жива и тези налудничави кръгове разпространяват съдържанието й по света. Но вие вече го видяхте. Затова дойдохте тук, нали?
— Всъщност дойдох да проуча екипировката за реалистично усещане. — Робърт му обясни задачите си.
— Това е чудесно! И двете групи постоянно ме тормозят как да разширят нашия обсег. И все пак какво мислите за това, което правят с библиотеката?
— Ами… рицарите ми изглеждат както преди. Предполагам, че интерфейсът е забавен, стига да си падаш по такива неща. Скуучитата… Опитах се да разбера какво правят, но не виждам смисъла. Всичко е много разпиляно, сякаш всяка книга си има собствена реалност.
— Почти. Скуучитата винаги са били еклектични. Сега свеждат всичко на по-ниско ниво. Нещата са по-прости, отколкото при Хачек, но децата свикват бързо. Истинската сила на скуучитата е, че те могат да съчетават реалности. Точно това се случи между тях и хачекианците. Скуучитата идват от цял свят, дори от най-бедните страни. И сега разпространяват дигитализацията. А когато се налага, хората на Хачек управляват нещата. Това са други места, други видения, но всички имат пълен достъп до библиотеката. А ако успеете да разрешите проблема с дистанционното интерактивно докосване, ще ги направите още по-привлекателни. — Карлос огледа помещението, където бяха заговорничили със съвсем други цели. — Много неща се промениха, за два месеца.
— Карлос, според теб какво се случи онази нощ? Дали безредиците трябваше да прикрият това, което правехме, или обратното?
— И аз още се чудя. Безредиците бяха диверсия, но тя в крайна сметка допринесе за заличаване на щетите. Косвени ползи може би? Онзи, който се представяше за Шариф — пред мен се показваше като заек, — беше откачен веселяк.
Заекът. Така разследващите бяха нарекли Мистериозния странник. Той самият се беше нарекъл така към края.
— Заекът ни манипулираше, като се възползваше от нашите слабости.
Карлос кимна.
— Беше обещал да изпълни най-съкровените ни желания, но изчезна, след като свършихме нашата част от сделката.
Честно казано, Робърт беше сигурен, че със Заека е свършено. Може би щеше да е по-различно, ако беше оцелял. Точно заради обещанията на Странника бе извършил предателството. Но, за щастие, всичко беше свършило.
Карлос се наведе напред и го изгледа скептично.
— Добре де — каза Робърт, — може пък Заекът да не е обещал на всеки нещо важно. Мисля, че наградата на Томи беше неговото участие като лидер.