Хуан не беше придобил животинска форма.
— Аз съм пътешественик във времето. — Това също беше един от стандартните герои, представен още в първата версия.
Фред показа острите си зъби.
— Питам за съществата, които изобрети миналата седмица.
— Не знам.
— Сигурно ги е изяла критиката. — Гущерите се захилиха. — Откажи се от креативните точки и ела да се забавляваме.
Джери илюстрира думите си с ритник по нещо, което се бе изпречило на пътя им. Това донесе добра сума класически точки и Фред също се включи в касапницата, наоколо плисна, кръв.
В плячката имаше нещо познато. Животното беше малко и сякаш имаше наченки на интелект. Новоизлюпено от вида на Хуан! Това означаваше, че майката е някъде наблизо.
— Знаете ли, не бива да…
— Проблемът е, че никой от вас не мисли изобщо! — Ревът беше изключително силен. Огромни нокти разтвориха клоните над тях и по земята закапаха гигантски лиги.
Беше едно от съществата на Хуан, но с огромни размери.
— Ссс — каза Фред и това беше последният му съсък. Една гигантска глава се спусна и го глътна целия. Поляната се изпълни със звук от трошене на кости.
Чудовището отвори уста и избълва останките. Това беше толкова добро, че Хуан за момент погледна в реалността: Фред стоеше сред димящите остатъци на своя раптор. Дрехите му бяха раздърпани и омазани с истинска миризлива слуз. Да, това си струваше парите.
Самото чудовище беше един от най-големите роботи в парка, приел дизайна на Хуан.
— Това беше ли ви достатъчно реалистично? — каза съществото и от устата му се разнесе смрад на гнило. Определено беше. Фред отстъпи назад и почти се подхлъзна на слузта.
— Покойният Фред Раднър изгуби страшно много точки, а аз още съм гладен. Предлагам ви да се изнесете от хълма максимално бързо.
Те заотстъпваха, погледите им бяха приковани в чудовищната паст. Близнаците се обърнаха и побягнаха, след секунда ги последва и Хуан. Внезапно обаче го сграбчи нещо като гигантска ръка.
— С теб имаме още работа. Дай да си поговорим.
„Проклятие! Все аз нямам късмет!“
В следващия миг се сети, че точно той се бе покатерил на дървото, за да махне чипа. Глупавият Хуан Ороско — не се нуждаеше от лош късмет, за да загази. А близнаците се бяха измъкнали, както обикновено.
Но когато го пуснаха, видя, че до него е все още чудовището, а не някой от охраната. Може би това беше някой друг играч. Хуан запълзя настрани, опитваше се да се измъкне. Това беше обикновена игра и можеше да излезе по всяко време. Разбира се, щеше да му коства доста точки, а може би и оливане с миризливата слуз. А ако големият гущер го приемеше на сериозно, можеше да му донесе неприятности и в други игри. Хуан седна и опря гръб на едно дърво. Явно пак щеше да закъснее за училище, а там нещата и без това не бяха добри. Динозавърът също приседна, като избута останките на Фред Раднър, и смъкна глава към земята, за да може да гледа Хуан отблизо. Очите, главата и цветът бяха от оригиналния дизайн на Хуан, а по белезите от схватки можеше да се съди, че играчът е доста опитен.
— Значи моят дизайн ти харесва? — усмихна се Хуан.
— Попадал съм и на по-лоши. — Съществото промени параметрите и показа списък с критики. Беше наистина сериозен играч, може би дори кракер! На земята се появи едно от съществата на Хуан, готово за дисекция. — Текстурите на кожата са от библиотеката на гилдията на Фантастите, а цветовата гама е клиширане. Шотландското каре си е готино, стига да не го рекламираха непрекъснато.
Хуан присви колене към брадичката си. Чуваше същите простотии всеки ден в училище.
— Използвах най-доброто.
Смехът на динозавъра беше като оглушително ръмжене и главата на Хуан чак завибрира.
— Това може и да минава пред учителите. Те са длъжни да ти търпят глупостите, докато не завършиш и не се озовеш на улицата. Дизайнът е горе-долу приличен. Тук-там има потребители, главно защото механиката е добра. Но е доста далеч от истинското качество.
— Правя и други неща.
— Да, но ако не се стараеш, и те ще се провалят.
Напоследък тази мисъл често го тормозеше. Най-вероятно щеше да свърши като баща си, с тази разлика, че можеше да не си намери работа, от която да го изхвърлят. Мотото на Феърмонт беше „Старай се максимално“, но това не беше достатъчно. Понякога, колкото и да се стараеш, пак ще си на опашката.
Но това не бяха неща, които би признал на друг геймър. Погледна големите жълти очи и внезапно се усети, че за разлика от учителите, този тип не взема пари, за да се прави на любезен. А и губеше твърде много време, ако целта му беше просто унижение. „Явно наистина иска нещо от мен.“ Хуан присви очи.