— Имаш ли някакво предложение за мен, о, могъщи виртуални гущере?
— Може би. Имам и друга работа, освен да играя. Искаш ли да станеш съдружник в един малък проект?
С изключение на игрите никой не беше предлагал съдружие на Хуан.
— Съдружник? Процент от процента… А ти колко си надолу в командната верига?
Динозавърът присви рамене и околните дървета са разтърсиха.
— Предполагам, доста надолу. Така е при повечето съдружия. Но пък плащам с истински пари за всеки отговор, който предавам нагоре. — Съществото назова една сума. Това щеше да е достатъчно за целогодишни посещения в парка. Във въздуха между двамата се появи сертификат с назованата сума и възможностите за бонуси.
Хуан се беше пробвал и преди във финансови игри.
— Искам два пъти повече или няма сделка. — След това забеляза, че сумите за тези, които щеше да наеме той, не се виждат. Може би те щяха да получат много повече.
— Дадено! — отвърна чудовището, преди момчето да успее да се поправи.
Хуан беше сигурен, че то тайно се усмихва.
— Добре, какво искаш?
„И защо си мислиш, че малък тъпак като мен ще успее да го свърши?“
— Ти учиш в гимназия Феърмонт, нали?
— Този факт ти е известен.
— Доста странно място, нали? — Хуан не отговори и чудовището продължи: — Наистина е странно. Повечето училища не смесват възрастните ученици с децата.
— А, съвместното обучение. Дъртите го мразят, ние също.
— Твоята задача е да се повъртиш около възрастните. Да им станеш приятел.
„Ама че отврат!“ Но Хуан отново погледна платежния сертификат. Изглеждаше валиден и имаше гаранции от Американската банка.
— С кой по-специално?
— Това е проблемът. Моите шефове са дискретни. Ние просто трябва да съберем информация. Всъщност много от тези старци едно време са били важни личности.
— Щом са били важни, как са попаднали в нашето училище? — Това беше един от въпросите, които децата често си задаваха.
— По много причини, Хуан. Някои са просто самотни. Други са толкова задлъжнели, че трябва да намерят начин да изкарат пари от съвременната икономика. Повечето имат нови тела и много стари спомени. И вероятно са доста кисели.
— И как да се сприятеля с такива хора?
— Ако искаш парите, трябва да намериш начин. Ето ти критериите. — Големият гущер му подаде един документ и той го огледа.
— Бая народ. — Пенсионирани политици, биолози и родители на хора с такива специалности…
— Там са отбелязани точните характеристики. Твоята задача е да привлечеш правилните хора в моето съдружие.
— Не ме бива много в разговорите с хора. — Особено с такива.
— Значи ще си останеш беден, бъзльо.
Хуан за момент се поколеба. Баща му никога не би приел такава работа.
— Добре. Ще работя за теб.
— Не държа да правиш нещо, което не ти…
— Казах, че приемам работата!
— Добре. Това, което ти дадох, трябва да е достатъчно за начало. В документа е посочено как ще се свързваме. — Съществото се изправи и гласът му се разнесе отвисоко. — Само да не е в увеселителния парк.
— Няма проблеми — каза Хуан и също се изправи. Не можа да се сдържи и ритна гигантската опашка на чудовището, след което тръгна надолу по склона.
Близнаците бяха доста напред, почти от другата страна на футболното игрище. Хуан им прати сигнал. Фред се обърна и помаха, но ризата му беше твърде оцапана, за да поддържа комуникация. Джери тъкмо приемаше пратката на ЮП/Експрес. Точно навреме. Двамата разопаковаха пакета на път към шатрата, където се провеждаше часът по конструиране.
За съжаление първият час на Хуан беше в най-далечното крило. Той притича през поляната, като се придържаше към реалната гледка. Сградите бяха триетажни и изглеждаха като конструкция от карти.
Изборът на вътрешна гледка също не беше негов. Училищната управа настояваше сутрин на стените да се излъчват новини. Три деца от гимназия Хувър бяха спечелили стипендии от Ай Би Ем. Браво, браво, въпреки че Хувър беше училище на Отдела по математическо обучение и съперничеше на Феърмонт. Тримата млади гении нямаше да плащат за колеж дори да не работеха нито ден в Ай Би Ем. „Голяма работа.“ След време тези хлапета можеше да са страшно богати, но компанията щеше да прибира процент от парите им. Хуан следваше зелените стрелки по коридора и внезапно осъзна, че е изкачил две стълбища. Явно днес училищната управа беше преаранжирала всичко. Разбира се, дори и стрелките бяха променени, но той не им бе обърнал голямо внимание.