Покатери се на оръдието. Беше доволен. Управниците на Барселона бяха вложили доста пари във възстановяването на тези артефакти. Вечерното представление сигурно щеше да е много зрелищно. Той погледна графика си и реши да остане още няколко часа.
2.
Завръщането
Робърт Гу трябваше да е мъртъв. Знаеше го със сигурност. Умираше от доста време, въпреки че не можеше да си спомни откога. Виждаше само неясни очертания, но това нямаше значение, тъй като и без това Лена държеше светлините намалени. Известно време носеше някакви неща в ушите, но те бяха малки и постоянно се износваха и се губеха. С радост се отърва от тях. След това звуците се превърнаха в неясно мрънкане, но понякога чуваше оплакванията на Лена. За бога, тя дори го придружаваше до тоалетната. Единственото, което искаше той, беше да си отиде у дома, но Лена не му позволяваше. Ако това въобще беше Лена. Която и да беше, не се държеше много любезно. „Просто искам да си ида вкъщи…“
Но въпреки всичко той не умря. Светлините ставаха все по-ярки, въпреки че още бяха размазани. Наоколо имаше хора и гласове, които му напомняха за вкъщи. Говореха му, сякаш очакваха, че ще разбере.
Преди, когато чуваше само мрънкане, нещата бяха по-добре. Сега го болеше навсякъде. Понякога го водеха на доктор и болката ставаше още по-лоша. Някакъв човек се представяше за негов син и му обясняваше, че си е у дома. Понякога го извеждаха навън, за да усети слънцето и да послуша птичките. Това в никакъв случай не беше вкъщи. Робърт Гу добре си спомняше снежните Планини, които се виждаха от техния двор в Бишоп, Калифорния. Това място нямаше нищо общо с у дома.
Но въпреки че това не беше домът му, малката му сестра беше тук. Кара Гу беше тук и преди, когато всичко беше неясно и размазано, но се държеше настрани. Сега беше различно. В началото просто долови звънливия й и глас, точно като камбанките, които майка им окачваше на верандата. Един ден той стоеше във вътрешния двор и слънцето сякаш изглеждаше по-ярко и топло. Дори размазаните картини бяха придобили цвят. Гласът на Кара го питаше „Робърт това“ и „Робърт онова“, когато…
— Робърт, искаш ли да се разходим?
— Какво? — Езикът му беше надебелял и лепкав. Внезапно му хрумна, че може би не е говорил от много отдавна. А имаше нещо още по-странно. — Коя си ти?
За момент настъпи тишина, сякаш този въпрос беше задаван многократно.
— Робърт, аз съм Мири, твоята.
Той протегна ръка.
— Ела по-близо. Не те виждам.
Силуетът се приближи и закри слънчевата светлина. Той успя да различи правата черна коса и кръглото личице, което го гледаше с усмивка, сякаш е най-страхотният човек на света. Това наистина беше малката му сестра.
Робърт посегна и хвана топлата й ръка.
— О, Кара, толкова се радвам да те видя. — Това не беше неговият дом, но може би бе някъде наблизо.
— Аз… също се радвам да те видя, Робърт. Искаш ли да се разходим из квартала?
— Да, ще е чудесно.
След това нещата се развиха бързо. Кара направи нещо, столът му се завъртя и отново стана тъмно. Бяха вътре в къщата и тя се суетеше около него, търсеше му шапка. Разбира се, не пропусна да го подразни — попита го дали му се ходи до тоалетната. Робърт усещаше, че мъжът, който претендираше да е негов син, ги наблюдава отстрани.
А след това излязоха на улицата. Кара вървеше до инвалидната количка, докато го тикаха по пустата улица, от двете и страни имаше високи тънки дървета… палми. Това не беше Бишоп, но пък сестра му беше до него и беше послушна. Малката Кара беше добро дете, но често правеше бели и той я гонеше из цялата къща. Робърт се усмихна, зачуди се колко ли ще продължи послушанието й този път. Тя сигурно мислеше, че е болен. Той се опита неуспешно да се завърти на стола. Може би наистина беше болен.
— Виждаш ли? Ето там е къщата на семейство Смитсън. Дойдоха от Гуам преди месец. Според Боб имат пет… опа, не бива да говоря за това. А в онази къща на ъгъла живее приятелят на командира на базата. Обзалагам се, че до края на годината ще се оженят… А, ето няколко хлапета от училище, не искам да говоря с тях. — Количката внезапно зави и влязоха в една странична уличка.