— Чакай! — Робърт се опита да се извърти. Може би тези деца му бяха приятели! Кара пак го дразнеше. Той се отпусна на стола. Миришеше на мед, над тях бяха надвиснали храсти. — Ти на това разходка ли му викаш? Нищо не виждам.
— Сериозно? — Тя се изкикоти. — Не се притеснявай, Робърт. Ще ти оправим очите.
— Просто ми дай очилата, Кара. — Може би ги беше скрила някъде.
Имаше нещо в сухия вятър и блестящата светлина, нещо, което го караше да се пита какво прави в тази инвалидна количка. Подкараха го по някакви улички, Кара продължаваше да се суети около него.
— Топло ли ти е, Робърт? Да ти махна одеялото. Дай да ти наглася шапката, че слънцето ти блести в очите.
Къщите свършиха и се озоваха на ръба на стръмен склон. Кара твърдеше, че насреща имало планини, но Робърт виждаше само жълто-кафяво петно. Това нямаше нищо общо с върховете, които опираха в небето над Бишоп, Калифорния.
След това се прибраха. Стаята беше тъмна както винаги. Кара каза, че имала да учи, и изчезна. Робърт нямаше да учи. Мъжът се опитваше да го нахрани. Все още се представяше за негов син, но пък беше твърде голям. Последва ново срамно посещение на тоалетната и най-после го оставиха на мира в мрака. Тези хора дори нямаха телевизор. Всичко беше тъмно и тихо.
„Би трябвало да ми се спи.“ Имаше смътни спомени за множество вечери, в които бе заспивал, след като го нахранеха. А след това се будеше и ходеше през странни стаи, опитваше се да намери дома си. Спореше с Лена. Тази вечер беше… различна. Все още бе буден. Мислеше за нещата, които се бяха случили. Може би защото отчасти си беше вкъщи. „Кара.“ Е, не беше намерил къщата на родителите си на улица Кромби и спалнята, която гледаше към стария бор, с къщичката, която си беше направил в клоните му. Но поне сестра му беше тук. Мислите му пълзяха бавно. В другия край на стаята една бледа лампа разпръсваше леко сумрака. Мъжът стоеше до стената и говореше с някого, но Робърт не виждаше с кого.
Реши да не обръща внимание на мъжа и се съсредоточи. След известно време си спомни нещо много обезпокоително. Кара Гу беше починала през 2006-а. Няколко години преди това изобщо не си говореха.
И когато бе починала, Кара беше на петдесет и една.
Уест Фолбрук беше приятно място като за началото на века. Намираше се близо до Кемп Пендълтън и там живееха повечето от персонала на базата. Ново поколение пехотинци бе отраснало тук и се бе впуснало в нов тип война. Робърт Гу-младши бе видял част от това с очите си — бе пристигнал по времето, когато доверието към офицерите от китайски произход постепенно се завръщаше. Беше тежък и напрегнат период.
Сега градът беше станал още по-голям, но нямаше толкова военни. Армейският живот беше станал много по-сложен, но между напрегнатите мисии полковник Гу бе открил, че Уест Фолбрук е добро място да се отгледа дъщеря.
— Все още мисля, че е грешка Мири да го нарича „Робърт“.
Алис Гу го погледна и каза:
— Скъпи, говорили сме за това сто пъти. Нали така я възпитаваме. Ние сме „Боб“ и „Алис“, а не „мама“, „тати“ и разни такива глезотии. И Робърт си е „Робърт“, а не „дядо“. — Полковник Алис Гонг Гу беше ниска, кръглолика и когато не беше сърдита — доста блага. Беше първенец на випуска в Анаполис във времената, когато да си нисък, кръглолик и благ се смяташе за минус. Досега щеше да е станала генерал, ако началниците й не й бяха намерили по-продуктивна и опасна служба. Може би затова често й хрумваха ексцентрични идеи. Тя винаги бе настоявала Мири да нарича родителите й по име, сякаш са просто приятели.
— Виж, Алис, никога не съм бил против Мири да ни нарича на малко име. Ще дойде време, когато малкото генералче ще ни стане началник. Но това обърква моя старец… — Боб посочи към ъгъла, където седеше Робърт-старши. — Прегледай пак как се държа днес татко. Виж колко беше доволен. Той си мисли, че е дете, а Мири е леля ми Кара!
Алис не отговори веднага. Там, където се намираше, беше ранно утро. Слънцето огряваше пристанището зад нея. Тя беше част от американска делегация в Джакарта. Индонезия бе последвала примера на Япония и се присъединяваше към Индоевропейския алианс. Забавното бе, че този съюз вече се простираше върху по-голямата част от планетата. Едно време Китай и САЩ нямаше да приемат това като шега, но сега светът бе променен. И двете държави бяха доволни от развитието на нещата. Така можеха да се съсредоточат върху истинските проблеми.