— Да. Давай.
Рафи се взира дълбоко в очите ми. Изнервя ме, но и сърцето ми се разтуптява като на ученичка. О, чакай малко. Ами аз съм ученичка. Примигвам и се чудя така ли се очаква от мен да пърхам с клепки.
— Какво правиш?
— Какво?
Оф. Хич не ме бива в тази работа.
— Да не би да ми пърхаш с мигли?
— Кой, аз? Не, нищо подобно. Чакай… кажи го.
Рафи подозрително присвива очи срещу мен.
— Много неудобна ситуация.
— Да, така си е.
— Но нямаш намерение да ме улесниш, а?
— В такъв случай ще изгубиш уважението си към мен.
— За теб ще направя специално изключение.
— Стига си увъртал. Та какво се опитваше да ми кажеш?
— Опитвам се да кажа, че аз… ами, аз…
— Да?
Рафи въздиша:
— Много си трудна, нали го знаеш?
— Опитваше се да ми кажеш, че какво?
— Добредесгрешилсъм. Да продължаваме нататък. Къде смяташ, че е най-доброто място да се настанят ангелите, докато си тръгнат?
— Уха — избухвам в смях. — Ти не призна ли току-що, че си сбъркал? Каква беше думата? Сбъркал? — Озарявам го с усмивка. — Харесва ми да чувам как го казваш. Звучи лирично. Сгреших. Сгрееееших. Сгрррррешиих. Продължавай, пей с мен!
— Ако не обичах толкова много смеха ти, щях да те изритам от това прекалено шумно и неравно возещо нещо и да те оставя да трепериш в ледената вода.
Рафи обича смеха ми.
Прочиствам си гърлото. Вече сериозно питам:
— За какво си сгрешил?
Поглежда ме гневно, сякаш няма да отговори.
— За човешките дъщери.
— О? Значи не сме уродливи, отвратителни животни, които ти петнят репутацията?
— Не, за това бях прав — той се ухилва. — Но се оказва, че невинаги е нещо лошо.
Поглеждам го изпод вежди.
— Кой да ти знае? — продължава Рафи. — Нямах представа, че някоя може да е такъв трън в петата по време на смъртоносен поход и същевременно да е неустоимо привлекателна по магически, неустоим начин.
— Това ли са според теб „сладки приказки“? Понеже някак си очаквах да са с малко по… високо съдържание на комплименти.
— Не можеш ли да разпознаеш чистосърдечно признание в любов, като го чуеш?
Примигвам глупаво срещу Рафи, а сърцето ми блъска в гърдите.
Той прибира с милувка кичур коса от лицето ми.
— Виж, ясно е, че идваме от различни светове и различни раси. Но осъзнах, че това няма значение.
— Вече не те е грижа за ангелските правила?
— Моите Наблюдатели ми помогнаха да осъзная, че ангелските правила са за ангели. Без крилата ни никога няма да ни приемат обратно в ятото. Винаги ще има приказки за сваляне на крилата на Паднали наскоро и трансплантирането им върху нас. Ангелите са съвършени. Дори с трансплантирани крила, никога вече няма да бъдем съвършени. Ти ме прие точно какъвто съм, без значение дали изобщо имах крила. Дори когато бях с демонските, никога не ме погледна със съжаление. Никога не трепна в лоялността си. Такава си ти — моя смела, вярна и любима човешка дъщеря.
Сърцето ми тупти все по-бързо, направо не знам какво да кажа.
— Оставаш тук, така ли?
С мен?
Той се надига да ме целуне, но простенва. Навеждам се над него и спирам в мига, когато почти се докосваме. Харесват ми горещината и електрическите иглички по устните ми, породени от близостта му.
Рафи притиска горещите си устни в моите. Разтварям длани върху твърдата му гръд и ги плъзвам по стегнатия му корем към кръста; старая се да избягна раните от крилата. Прегръщаме се здраво. Толкова е хубаво. Той е така топъл. И солиден.
Ще ми се този миг да продължи до безкрай.
— Ах, истинската любов! — Тръбача каца на лодката и я разлюлява. — Направо ми се гади от нея. На теб не ти ли се гади, Ястреб?
— От самото начало идеята ми се виждаше лоша — признава Ястреба, който се приземява до него. — Вечно проклятие ме сполетя, задето ви слушах, мошеници такива.
— Как е плътската рана, шефе? — Тръбача му показва ключицата си, където блестят оголените му мускули с обелена кожа. — Хайде да сравним, та да видим кой има повече право на хвалби?
Не ми се ще да питам, но се налага:
— Какво става с ангелите?
— Те ще си намерят Михаил — казва Рафи. — Ще се върнат у дома и ще го изберат за свой нов Вестител. Все ще успеят да го притиснат някъде. От него ще стане чудесен Вестител, колкото и да не му се иска.