Половината бесове се разбягват в ужас. Другата половина обаче остават, присвиват се и треперят, докато демонът изгуби интерес към тях.
Те внимателно възобновяват обиколката си на колесницата. Взират се в изражението на всеки ангел, покрай когото минават.
Падналите се напрягат, когато забелязват момичето, взират се с очарован ужас. До един я поглеждат предпазливо, сякаш се опитват да установят дали я познават. Мнозина затварят очи при вида й, все едно мислите им ги измъчват повече, отколкото реално случващото се с тях.
Най-сетне бесовете привличат вниманието на Белиал и той се ококорва от ужас. Изхриптява:
— Мира!
Чула името си, жената примигва. Погледът й отчасти се фокусира. Тя извръща глава.
— Белиал?
Гласът й е глух, звучи сякаш живецът й все още е надалеч. Но при вида на ангела лицето й се трансформира от празна маска в измъчено разпознаване. След това — в неописуема уплаха.
Тя се пресята към него:
— Белиал!
— Мира! — Пищи той с неподправен ужас.
Бесовете забелязват тревогата му и започват да подскачат от възбуда. Бръщолевят и почти пляскат с ръце от наслада, подобно на малки деца.
След това оголват заплашително острите си зъби, като подсказват на Белиал, че възнамеряват да наранят Мира по начини, невъобразими и за най-изобретателния ум.
— Не! — Белиал се блъска във веригите и крещи заплахи към бесовете. — Мира!
Тогава чудовищата се хвърлят върху жената.
Белиал крещи ужасяващо. Най-сетне Мира се пречупва и също се разпищява със задавени и гъргорещи викове.
Със сломен, сразен глас, Белиал зове:
— Рафаиле! Къде си? Трябваше да я защитиш, безполезен предател такъв!
Най-сетне се озъртам, за да видя как да се махна оттук. Не издържам повече.
Бесовете са издърпали жената по-напред, за да се движат редом с колесницата и да са сигурни, че Белиал продължава да вижда какво правят с жертвата си.
Той на свой ред се гърчи в оковите си. Направо е побеснял и очаквам да успее да се измъкне. Това не са крясъци, предизвикани от гняв. Такива кошмарни писъци надава създание, чиято душа разкъсват на парчета право пред него.
Белиал се пречупва и ридае. Плаче за своята човешка дъщеря. За жената, която дори сега разчита на него да я спасява и защитава. А нищо чудно дори и за децата им, вероятно преследвани и убити от онзи, когото е смятал за свой приятел. Приятелят му Рафи.
8
Заета съм да следя участта на двамата влюбени и не обръщам внимание на нищо друго. Ала сега настръхвам. Шестото ми чувство настоятелно шепне и се опитва да ме свести, въпреки гълчавата на случващото се пред очите ми.
Озъртам се. Забелязвам, че демонът в колесницата гледа право в мен.
Как така ме вижда? Та нали съм само призрак в спомените на Белиал.
Да, но той се взира право в мен. Очите му са кървясали, сякаш живее в свят, постоянно изпълнен с дим. Изражението му е смес от любопитство и гняв — изглежда е обиден, че някаква нашественичка го е видяла.
— Шпионка… — съска той. — Мястото ти не е тук!
Думите му наподобяват хлъзгането на стотина змии, но все пак успявам да го разбера.
Щом демонът произнася „шпионка“, бесовете ме поглеждат. Ококорват се, направо не вярват на късмета си. Не ми отнема много време да установя, че вече не съм невидима.
Демонът ме проучва щателно с кървясалите си очи. След това замахва с пръчката си в моя посока.
Главите — пищящите, давещи се окървавени глави — се изстрелват към мен на края на развиващия се бич.
Израженията им са смес от отчаяние и надежда. Невероятно се радват да летят в моя посока, оголили начупените зъби, щръкнали в зейналата им уста. Косата им, която би следвало да се вее назад, се пресята към мен.
В същото време ми се нахвърлят и бесовете: извадили нокти, те тракат със зъби.
Препъвам се заднешком.
Опитвам се да се обърна и да побягна, но неравната земя ме препъва и падам върху острите стъкла и парчетата кост.
Главите се носят към мен и вият.
Падам.
Падам!
Препъвам се и тупвам по задник.
Отново съм на острова. На земята пред мен лежи Белиал, отново безкрил и спаружен.
Изведнъж от гърба му изскача един бяс. Връхлита ме, изпънал нокти.