Писвам и пълзя рачешката заднешком.
При прелитането си край мен, звярът ми одира рамото. Плисва кръв.
Върхът на меча ми все още е забит в гърба на Белиал. Опитвам се да го извадя. Усещам съпротива, сякаш някой го дърпа от другата страна. Отвращение отеква по ръката ми, сякаш острието е продължение на самата мен.
По протежение на меча ми изникват още два от бесовете като сиамски близнаци. Изхвръкват от гърба на Белиал и там, откъдето минат, се отварят кървящи разрези.
Те изскачат от спомените на демона!
Най-сетне успявам да освободя меча си и възможно по-бързо побягвам далеч от Белиал.
Бесовете кацат с тупване в градината. Претъркулват се и се приземяват на лапи, отърсват глави и замаяно тръгват да обикалят и да се озъртат из малкия двор. Примижават срещу слънцето и вдигат ръце да си заслонят очите. Това ми дава секунда да се изправя на крака и да си поема дъх.
След това обаче ми се нахвърлят. Съумявам само да вдигна меча и сляпо да замахна пред себе си.
Имам късмет, понеже бесовете са неориентирани и един дори се препъва в краката си. Променят посоката и остават извън обхвата на острието ми.
Объркването им обаче не трае кой знае колко дълго. Кръжат около мен, докато се поосвестят, и следят движенията ми с лукав поглед. Тези бесове са по-умни от другите, с които съм се сражавала в сънищата си с меча…
Единият предприема фалшива атака, а друг се опитва да ми излезе в гръб. Къде е третият?
Липсващият бяс изскача от един храст и ми се нахвърля отстрани.
Завъртам се, вдигнала меча да прережа звяра. Ръцете ми се наместват в движение — ангелският ми меч ме размахва, вместо да е обратното. Острието заема съвършена позиция за срязване през торса на беса. Той тупва на тревата в гърчове и кръвта му бързо изтича.
Довършвам завъртането си и ритвам онзи, който се опитва да ми се промъкне изотзад.
Той се стоварва чак зад оградата отсреща. Изправя се и съска насреща ми.
Двата оцелели беса отстъпват, без да откъсват погледи от мен.
После побягват и отлитат — изчезват сред дърветата.
Белиал се кикоти:
— Добре дошла в моя свят, дъще на човеците!
— Трябваше да се досетя, че ще ме измамиш — изпъшквам, докато притискам длан към рамото си, за да спра кървенето. Кръвта тече гъста под пръстите ми и попива в тениската.
Белиал сяда, а веригите му дрънчат. Много по-подвижен е, отколкото си мислех.
— Само защото бесовете излязоха след теб не означава, че видяното не е истина. Откъде да знам, че са способни да преминат и те?
Не ми се струва никак изненадан. Допълва:
— Случилото се на Мира ще бъде и твоя съдба след известно време. И отговорност за това ще носи безценният ти Рафаил. Едно време и аз го смятах за приятел. Обеща ми да защити Мира. Сега знаеш какво става с хората, които му вярват.
Разтреперана се изправям и се прибирам в къщата. Съмнявам се, че ще продължа да си имам доверие, ако остана още дълго на едно място с това отвратително създание.
Готова съм да се наритам, задето изобщо съм го изслушала, но и бездруго май си получих заслуженото. Той вече ми го върна тъпкано.
9
Още съм в кухнята и мия кръвта от рамото си, когато Рафи се връща.
— Какво е станало? — пита той, захвърля на пода пластмасова торба за боклук и се втурва към мен.
— Нищо. Добре съм.
Говоря равно и дистанцирано. Имах намерение да покрия раната, но ризата е скъсана и опитът ми е безуспешен. На раненото ми рамо старата отрязана тениска виси буквално на един конец. Без съмнение щеше да е секси, ако нямаше толкова много кръв.
Рафи бръсва ръката ми встрани и се навежда да погледне отблизо драскотините на рамото ми.
— Тези от мъртвия бяс на двора ли са? — достатъчно е близо, за да усетя милувката на дъха му по шията ми. Отстъпвам встрани, неловко ми е.
— Аха. И от двете му приятелчета.
Той стиска силно зъби и на бузата му подскачат мускули.
Допълвам:
— Не се притеснявай. Това няма нищо общо с навъртането в твоя компания.
Рафи накланя глава към мен:
— Какво те кара да мислиш, че се притеснявах дали има нещо общо с мен?
Упсала. Дали някога ми е споменавал за бесовете? Или знам за страха да не тръгнат по петите ми, понеже съм надничала в спомените му през Мечо Пуки?
Не пречи да го излъжа, но… Въздъхвам. Всички трябва да приемем все някога недостатъците си. А моят е, че съм ужасна лъжкиня.