— Ами аз… видях разни неща чрез меча ти. Не преднамерено. Поне не в началото.
— Разни неща ли? — Той скръства ръце и ме гледа гневно. — Какви по-точно?
Прехапвам устна, докато обмислям какво да му кажа.
Междувременно Рафи се обръща към стария си меч, оставен на плота. Блясъкът по острието на Пуки май леко притъмнява под погледа му.
— Мечът ми ти е показал спомените си за мен?
Раменете ми се отпускат леко.
— Значи знаеш, че може да го прави?
— Знам, че навремето ми беше верен и му имах доверие!
Той говори на Мечо Пуки, не на мен.
— Стана случайно. Просто се опитваше да ме научи как да боравя с него. Така де, никога преди не съм въртяла меч.
Рафи продължава да говори на оръжието си:
— Едно е да се налага да се разделиш с носителя си, понеже се опасяваш да не е Паднал. Съвсем различно — да разкриваш нечии лични преживявания.
— Виж — подхващам аз, — достатъчно странно е да имаш полуразумен меч, без да се налага да ставам свидетел на спор помежду ви. Защо просто не забравим за случая?
— Какво ти е показал? — Рафи вдига ръка. — Чакай. Не ми казвай. Не искам да знам дали си ме виждала как танцувам по бельо под звуците на любима песен.
— Ангелите носят ли бельо?
Олеле, ще ми се да не го бях изричала. Днес само си копая все по-дълбока яма.
— Не — той поклаща глава. — Образно казано.
— Аха! — Кимам в опит да прогоня от мислите си образа на Рафи, танцуващ на някоя рок песен, най-вероятно както майка го е родила. — Е, като говорим за странни случки, бесовете дойдоха през меча.
— Какво?
Прочиствам си гърлото.
— Този бяс, който си видял на моравата, както и двата други, изпълзяха от Белиал посредством меча…
Все още се надявам да избегна необходимостта да признавам всичко, но Рафи несъмнено е завършил ангелското училище за детективи, понеже ми измъква цялата информация.
Мръщи се и обикаля из кухнята, докато му разказвам случката.
Когато свършвам, заявява:
— Никога не бива да вярваш на Белиал.
— Той каза същото за теб.
Рафи рови в торбата за боклук, захвърлена на пода.
— Може и да е прав — не бива да вярваш на никого.
Вади от торбата разнообразни консервени кутии и превързочни материали за първа помощ. Взема бинт, мазило и лейкопласт и тръгва към мен.
— Това пък откъде се взе?
— От Алкатраз. Реших, че може да са ни полезни.
— Какво друго намери там?
— Изоставен хаос… — нежно опипва с пръст около раната ми. Трепвам. — Искам да съм сигурен, че нямаш нищо счупено.
— Допускаше ли нещо такова? Че бесовете могат да минат през ангелски меч?
— Чувал съм подобни истории, но винаги съм ги смятал само за легенди. Демоните вероятно имат по-добра представа за подобни възможности. Белиал сигурно е прибягнал до опит да примами бесовете да му помогнат.
Рафи пипа нежно, докато бърше драскотините с антибактериален лосион.
— Трябва да си внимателна. Отсега нататък бесовете ще се появяват, където и да идеш.
— Какво ти пука? Нали ще напуснеш живота ми в мига, когато си получиш крилата обратно? Показа ми го съвсем ясно.
Рафи си поема дълбоко въздух. Притиска марля към рамото ми. Мръщя се. Той нежно ме милва по ръката. Докато слага лейкопласт, отбелязва:
— Ще ми се да беше различно. Но не е. Аз принадлежа към друг народ. Нося отговорност за него. Не мога просто да…
— Спри — клатя глава. — Схващам. Прав си. Ти си имаш твой живот. Аз — мой. Нямам нужда да бъда с някой, който не ме…
Не ме иска. Не ме обича.
В живота ми гъмжи от такива хора. Баща ми си тръгна и ни остави с изключен телефонен номер и без нов адрес, а майка…
— Ти си много специално момиче, Пенрин. Изумително момиче. Момиче, каквото никога не съм предполагал, че съществува. И заслужаваш да имаш човек, за когото да си единственото най-важно нещо в живота му, понеже си точно такава; да оре нивите си и да отглежда прасета само за теб.
— Решил си да ме жениш за свинар?
Рафи свива рамене:
— Или за някой с друг почтен занаят, с какъвто се захващат свестните хора, когато не воюват. Макар че трябва да бъде способен и да те защитава. Не се задоволявай с човек, негоден да те защити! — С изненадваща сила той къса парчето лейкопласт от ролката.