Някой е напръскал графити по тавана. Груб рицар с изваден меч стои сам срещу десет пъти по-голям огнедишащ дракон. Опашката на звяра изчезва в тъмнината там, където светлината от витрините се разсейва навътре в залата.
До рицаря е изписано: „Къде са всичките герои“.
Според художника рицарят няма капка шанс срещу дракона. Знам точно как се чувства той.
Озъртам се в опит да си спомня изживяването от пазаруването. Вървим през отдела за вечерни рокли. Стелажите и подът са покрити с лъскава коприна и хвърлят отблясъци.
Тази година ми предстоеше абитуриентски бал. Едва ли щеше да се намери момче да ме покани, а и дори да имах партньор, бездруго не бихме могли да си позволим някоя от тези рокли. Прокарвам ръка по бляскавия плат на закачалка с фусти, дълги до земята, и се чудя какво ли е да идеш на абитуриентско празненство вместо на маскен бал, пълен с убийци.
Установявам, че Рафи ме гледа. Струящата зад гърба му светлина се спуска като ореол върху тъмната му коса и широките рамене. Ако беше човек, момичетата в моето училище щяха да умрат, само и само да попаднат в една стая с него. Но, разбира се, не е човек.
— Това ще ти стои добре — той кима към достойната за филмова звезда рокля в ръцете ми.
— Благодаря. Дали ще се „връзва“ с военни ботуши? Как мислиш?
— Няма да воюваш вечно, Пенрин. Ще настъпи време, когато от отегчение ще искаш да се биеш.
— Остава ми само да си мечтая… — свалям роклята от закачалката и я премервам, замаяна от мекия, лъскав плат.
Рафи се приближава и ме проучва в дрехата мечта. Кимва одобрително.
— Как смяташ, че би могло да се развие… — гласът ми пресеква. Преглъщам и продължавам упорито. — Ако ти беше човек или аз — ангел?
Той се пресяга спонтанно и прокарва показалец по рамото на роклята.
— Ако бях човек, щях да ора за теб най-хубавата ферма!
Струва ми се напълно искрен.
— По-хубава от всички други. Щях да имам най-златните ананаси, най-сочното грозде и най-вкусните репи в целия свят.
Взирам се безпомощно в Рафи и се опитвам да преценя дали се шегува. Май е сериозен.
— Не си ходил много по ферми, а, Рафи? И бездруго повечето от нас вече не си падат по селското стопанство.
— Това няма да омаловажи дребния ми човешки подвиг в твое име.
Усмихвам се лекичко:
— Ако бях ангел, щях да гъделичкам краката ти с перата си и да ти пея ангелски песни всяка заран.
Рафи сбръчква вежди, сякаш силно се затруднява да си го представи. Кимам с разбиране:
— Добре, де. И двамата нямаме представа какво би било да живеем в света на другия. Схванах.
Той ме поглежда с преливащи от искреност очи.
— Ако бях човек, щях да съм първи на опашката за ръката ти… — Отклонява поглед. — Но не съм. Аз съм архангел и моят народ е загазил. Нямам избор, освен да се опитам да ги върна в правия път. Не мога да се отвличам по никаква човешка дъщеря… — Сам си кима лекичко. — Не мога.
Внимателно окачам роклята обратно на мястото й и се насилвам да се вслушам в думите на ангела. Просто се налага да приема положението.
Хубаво го оглеждам и очаквам да видя целеустременост, а защо не дори съжаление. Вместо това виждам объркване. Зад очите му се вихри буря.
В гърдите ми се разгаря искрица надежда. Дори не знам на какво точно се надявам в момента. Умът ми определено не успява да върви редом със сърцето.
— Само веднъж — промърморва Рафи по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Само този път.
После се навежда и ме целува.
За тази целувка съм си умирала още от раждането си.
Устните му са сочни, милувката — нежна. Гали ме по косата.
Облизва устните ми — проучващо, влажно приплъзване — и докосва езика ми със своя. Наелектризиращи вълни се стрелкат от върха на езика ми чак до петите и обратно.
Имам чувството, че се давя в Рафи. Кой да знае, че съществува подобно изживяване? Отварям уста и го сграбчвам по-здраво, за малко да се покатеря в обятията му.
Целуваме се диво, както ми се струва, поне година, макар да трае само част от секундата. Дишам хрипливо и не мога да си поема въздух. Вътрешностите ми се топят, разтичат се като лава из тялото ми.