Рафи спира.
Поема си дълбоко дъх и отстъпва, а аз оставам на една ръка разстояние.
Изтощено пристъпвам към него, чисто по инстинкт. Клепачите ми са натежали и просто искам да се изгубя в усещането, което представлява Рафи.
В погледа му се чете смес от копнеж и тъга, но той не ме допуска да го доближа.
Това ме изважда от унеса. Запраща ме към настоящето.
Нашествието. Майка ми. Сестра ми. Кланетата. Всичко се връща със силата на цунами. Той е прав.
Ние сме във война.
На ръба на апокалипсис, в кошмарен свят, пълен с чудовища и мъки.
А аз, празноглавата тийнейджърка, вехна по вражески войник. Какво ми става, да не съм полудяла?
Този път аз първа обръщам гръб.
13
Усещам подземието в главата ми препълнено, а кипналите ми емоции се нуждаят от почивка.
Залутвам се навътре в магазина, надалеч от Рафи. В сумрачната зона, преди в залата да падне същински мрак, намирам платформа на вътрешна витрина, където да седна. Достатъчно светло е да виждам добре, но и достатъчно тъмно да се слея със сенките, ако някой погледне към мен. Понякога ме обзема чувството, че съм прекарала целия си живот в зоната на здрача между слънцето и мрака.
Седя и мъдрувам сред паднали полици и строшени останки от старата ни цивилизация. Когато ми омръзва, се заглеждам към тъмната зона на магазина. Не виждам абсолютно нищо, но все си въобразявам как разни твари мърдат… или пък се спотайват. После обаче се озъртам и забелязвам нещо.
Зад килната табела близо до море от обувки и няколко паднали манекена малко фенерче свети, но съвсем слабо и хвърля повече сенки, отколкото светлина.
Полагам длан върху меката козинка на Мечо Пуки и споря със себе си дали да избягам, или да проуча по-подробно обстановката. Не ми се ще да се втурна към Рафи. Изправям се и тихичко се промъквам в посока на фенерчето.
Преди да се добера до там, някой попада в лъча му.
Всъщност е Пейдж. Все още е облечена в твърде голямата за нея тениска — виси криво на едното й рамо и пада под коленете. Обувките й са почти черни от засъхнала кръв.
Мъждивата светлина подчертава изпитото й лице и обтегнатата по черепа кожа под шевовете, хвърля дълги сенки от косата и по врата й. Сестра ми върви към манекените, все едно насън. Изглежда омагьосана от нещо на пода.
Поглеждам пак към манекените и осъзнавам, че единият е истински.
Лежи по гръб върху разпилените обувки с глава и рамене между крайниците на манекените, все едно е припаднал върху тях. Едната му бледа ръка е протегната към падналото фенерче, в другата притиска към гърдите си парче хартия. Сигурно е умрял от сърдечен удар.
Пейдж коленичи до него като в транс. Ще ме види, ако вдигне очи, но е твърде заета с мъжа. Изглежда сега е способна да надушва хора, както хищник надушва плячка.
Знам какво се кани да стори.
Но не я спирам.
Иска ми се. О, Христе, колко ми се иска!
Ала не го правя.
Очите ми смъдят и парят от сълзи. Идва ми в повече. Искам мама.
През цялото време съм си въобразявала, че аз съм силната, че аз вземам трудните решения и нося на раменете си тежестта на отговорността за семейството. Сега обаче осъзнавам истината: все още майка ми ме пази от най-тежките избори — онези, които ще ни преследват до края на живота.
Нима не стана същото, когато Съпротивата залови Пейдж като животно? Тогава се опитвах да я храня със супа и кюфтета, а майка ми вече знаеше от какво има нужда. Не изведе ли именно тя Пейдж навън в горичката, за да й намери жертва?
Нямам сили дори да отклоня поглед. Краката ми тежат като оловни, очите ми отказват да се затворят. Това представлява сестра ми сега.
Устната й се заголва и отдолу се показват връхчетата на заострените й зъби бръсначи.
Чувам тихо стенание. Сърцето ми почти спира. Пейдж ли издаде този звук, или мъжът? Да не би да е жив?
Сестра ми се намира достатъчно близо, за да прецени. Вдига едната му ръка към устата си и оголва всичките си остри зъби.
Опитвам се да я повикам, но от гърлото ми излиза само въздишка. Мъжът е мъртъв. Трябва да е мъртъв. И въпреки това не мога да отклоня очи, а сърцето ми блъска чак в ушите.
Пейдж спира с ръката на жертвата пред устата си, бърчи нос и устната й се опъва назад като на ръмжащо куче.
Късчето хартия, което мъжът още стиска, сега се намира точно пред лицето й. Тя спира да го погледне.