Избутва ръката на мъжа назад, за да вижда по-добре.
Кожата на носа й се отпуска, а устата се затваря и скрива зъбите. Пейдж се взира в листчето с топъл поглед. Устните й затреперват и тя връща ръката обратно върху гърдите на мъжа. Обръща му гръб.
Вдига ръце да стисне главата си и се люлее леко напред-назад като уморена жена с твърде много проблеми.
След това се завърта и изчезва в мрака.
Стоя в сенките и сърцето ми постепенно се къса от онова, което Пейдж е принудена да преживява. Въпреки новите си животински инстинкти малката ми сестричка избира да бъде човек. И го прави с цената на гладната смърт.
Отивам до мъжа и се навеждам да видя какво държи. За да стигна до него, пристъпвам между обувки на токчета и кутии с грим. Той още диша, но е в безсъзнание.
Още диша.
Разтреперана сядам до него, понеже не съм сигурна дали омекналите ми крака ще ме удържат.
Дрехите му са мръсни и износени, а брадата и косата — сплъстени, все едно е прекарал на път седмици наред. Навремето ме учеха, че сърдечните удари понякога траят с дни. Чудя се откога ли нещастникът е в магазина.
Изпитвам идиотското желание да повикам линейка.
Трудно е човек да повярва, че сме живели в свят, където непознати хора щяха да дадат на пострадалия лекарства и да го вържат към машини, за да следят състоянието му. Щяха да се грижат за него денонощно. Непознати, които не знаят нищо за него. Непознати, които дори не биха преровили вещите му, за да откраднат всичко полезно.
И хората щяха да смятат това за напълно нормално.
Вдигам ръката на болния, за да видя какво има на снимката. Не искам да му я вземам, понеже каквото и да представлява сигурно е била достатъчно важна за него, за да я извади и да я стиска, докато умира.
Оказва се скъсано изпоцапано парче хартия с детска рисунка. Къща, дърво и клечест възрастен, стиснал за ръка клечесто детенце. Най-отдолу с разкривени печатни букви с розов пастел е надраскано „Обичам те, тате“.
Дълго време се взирам в рисунката на мъждивата светлина, преди да отпусна нежно ръката на мъжа върху гърдите му.
Придърпвам го възможно по-внимателно, та да се озове на мокета вместо сред купчината манекени върху голите плочки.
Наблизо има раница, донасям я и я оставям до него. Сигурно я е свалил, когато е започнало да му прилошава. Преравям я и намирам бутилка с вода.
Повдигам главата на мъжа — горещ е, но е отпуснат като мъртва тежест — и я накланям, за да му дам да пие. Повечето вода се разлива, но известна част протича в устата му. Гърлото му се раздвижва по инстинкт и той преглъща, което ме кара да се запитам дали е изцяло в безсъзнание.
Отпускам главата на болния и за по-меко подлагам отдолу сгънато яке. Не се сещам какво друго да сторя. Оставям мъжа да умира на спокойствие.
14
Избирам за пейдж възможно най-нормалните дрехи. Розова ризка с лъскаво сърчице, джинси, високи маратонки и пуловер с цип. Старая се всичко, освен ризката, да е тъмно на цвят, да не се забелязва нощно време. Оглеждам пуловерът да има и достатъчно голяма качулка да прикрие лицето й, ако искаме да минем някъде, без да привличаме внимание.
За себе си вземам черни ботуши, джинси и виненочервена горница — тя ще скрива кръвта, с каквато просто е обречена да се оцапа. Надявам се само въпросната кръв да е чужда, а не моя. Имам шанс да се облека в постапокалиптичната версия на практичното. Вземам си и яке, светло като анг… Оставям го и вместо него избирам едно тъмно и с вълнена подплата. Точно сега не съм в настроение да се сещам постоянно за ангели.
Рафи си е намерил бейзболна шапка и тъмен шлифер, та да покрива крилата му. Шапката му стои добре.
Мислено забелвам очи. Такава съм глупачка. Светът е на път да свърши, сестра ми е човекоядно чудовище, някакъв тип умира редом до нас в магазина и би било голям късмет, ако преживеем още една нощ, а аз точа лиги по мъж, който дори не ме иска. И даже не е човек. Ама че шашава работа, а? Заслужавам златен медал за глупост.
Прекалено грубо напъхвам шлифера и шапката в раницата ми.
Ангелите са си отишли, докато излезем от магазина. Рафи се приготвя да ме вдигне за полет. Отстъпвам назад.
— Наистина няма нужда! Ще се возя с някой от скакалците.
Едва успявам да изрека тези думи. Не изпитвам абсолютно никакво желание да лежа в обятията на чудовище със скорпионска опашка.