— Да се скрие от какво?
Двамата пазачи ме поглеждат, все едно ми хлопа дъската. Единият се обръща към другия с изражение, по-красноречиво от думи.
— От ангелите.
— Ама те виждат в тъмното — настоявам аз.
— Кой ти каза? Не могат да виждат в тъмното. Единствено дето умеят да летят по-добре от нас.
Другият пазач възразява:
— И чуват по-добре от нас.
— Хубаво де, все тая — отсича първият. — Но не виждат в тъмното.
— Нищо подобно, казвам ви, че…
Спирам се, понеже Рафи ме потупва по рамото. Кима ми към вратата и тръгва натам. Следвам го.
— Те не знаят, че ангелите виждат нощем — забравила съм, че съм наясно с това-онова за ангелите, най-вероятно неизвестно на другите хора. — Наложително е да научат.
— Защо? — любопитства Рафи.
— Защото хората трябва да знаят, че ангелите могат да ни видят, ако някога се опитаме да… — премълчавам „да ги нападнем“. — … да се скрием в тъмното.
Рафи ме гледа, сякаш е прочел мислите ми, но, разбира се, не е нужно да ги чете. Съвсем очевидно е каква полза биха извлекли хората, ако знаят повече за уменията на ангелите.
Той изкачва заедно с мен стълбите към вратата.
— Ако щеш си говори, докато ти окапят устните, никаква полза няма да има. Това са пехотинци. Задачата им е да следват заповеди. Нищо повече.
Той разбира от тези работи. Нали е войник. Само дето служи в противниковата армия.
Осенява ме, че дори ако Уриил създава фалшив апокалипсис и е тръгнал да убива Рафи, спътникът ми едва ли изпитва желание да помага на хората да спечелят войната срещу собствения му народ. От Голямото нападение насам предостатъчно хора са се опитвали да ме убият и въпреки това не съм склонна да помагам на ангелите да изтребят човечеството. Нищо подобно.
Пазачите ни гледат, докато влезем в сградата.
Още със стъпването вътре ми се налага да се преборя с пристъп на клаустрофобия. Коридорът гъмжи от народ; хора щъкат в различни посоки. За човек с моя ръст да попадне в тълпа означава да вижда само торсовете и главите на най-близките до него.
На Рафи изглежда му е дори по-неудобно, отколкото на мен. Сред плътната тълпа не съумява да удържи хората да не се блъскат в крилата, увити с одеяло и завързани за раницата. Можем само да се надяваме да не се сторят странни никому.
Ангелът стои сковано с гръб към вратата, без да мърда. Изглежда толкова не на място, че почти ми става жал за него. Той поклаща глава срещу мен.
Правя всичко възможно да се слея с тълпата. Няма да се наложи да останем тук дълго, преди пазачите да напуснат района.
При толкова народ в лагера, Ави сигурно е много зает. Буквално в последния момент стоварих върху главата на Съпротивата спасението на алкатразките затворници, същинско чудо е как изобщо е успял да събере лодки и да организира акция до острова. Не е имал време, разбира се, да се подготви за пристигането на бежанците.
Подозирам, че е било невероятен ден за Съпротивата. Ави вече не управлява просто борци за свобода. Налага се да борави с цял бежански лагер, пълен с уплашени и гладни хора, а същевременно да опази организацията възможно по-невидима.
Имам си проблеми с Ави. Едва ли ще ми стане най-добрият приятел, но е честно да призная, че е поел повече отговорности, отколкото друг на негово място би смогнал.
Обмислям дали да не вляза по-навътре в сградата, за да потърся Доктора или Ди-Дум. Близнаците положително ще знаят къде е Доктора. Но тук е твърде претъпкано и хаотично, не ми харесва мисълта да ме приклещят насред сграда, пълна с паникьосани бежанци, ако се случи нещо.
Тъкмо се каня да подканя Рафи да излезем, щом пазачите се преместят, когато чувам името си. Не го изрича познат глас и се затруднявам да различа кой ме е повикал, защото никой не гледа в наша посока. Видимо всички са заети да говорят помежду си.
След малко някой казва името ми от другата страна на коридора. Хората все така не гледат към нас.
— Пенрин.
Виждам кой го изрече. Има къдрава коса, прекалено голямата му риза виси на кльощавите му рамене, панталоните му, също прекалено големи, са вързани с мърляв колан. Все едно навремето бил твърде едър и още не е привикнал със сегашното си постапокалиптично тегло. Намира се на няколко души разстояние от мен, но все пак е достатъчно близо да го чуя.
— Пенрин? — Пита събеседничката му. — Що за име е това?