Не ме викат. Просто си говорят за мен.
Младежът свива рамене.
— Сигурно е някаква чуждица и значи „убиец на ангели“.
— Аха, сигурно. Значи вярваш в историята?
— В коя? Че е убила ангел?
Откъде са научили за това?
Младежът пак свива рамене.
— Не знам — и понижава глас. — Знам само, че би било страхотно ангелите да ни дадат индулгенция за безопасност.
Жената поклаща глава:
— Няма начин да си удържат на думата. Откъде изобщо да сме сигурни, че наистина са обявили награди за главата й?
При споменаването на награда двамата с Рафи се споглеждаме.
— А защо някоя улична банда да не си е измислила цялата история, за да я убият? — допълва жената. — Ако е техен враг или нещо подобно. Кой знае? Целият свят е полудял.
— Знам едно — обажда се друг тип, по-близо до мен. Носи очила с голяма пукнатина на едното стъкло. — Независимо дали са ангели, или бандити, или пък демони от ада, щом дават награда за това момиче, не аз ще съм човекът, който ще я предаде! — Той поклаща глава.
— Нито пък аз — намесва се и друг от застаналите наблизо. — Чух, че именно Пенрин ни е спасила от онзи кошмар на Алкатраз.
— Авдий Уест ни спаси — поправя го жената. — И онези смешни близнаци. Как се казваха?
— Туидълди и Туидълдум.
— Изключено е да е вярно.
— Не се шегувам.
— Аха, но тази Пенрин им е казала да го направят. Тя ги е накарала да дойдат да ни спасят.
— Била заплашила да насъска чудовищната си сестра по тях, ако не се съгласят.
— Пенрин…
— Тя ми е приятелка — обажда се жена, която изобщо не познавам. — Двете сме повече от сестри.
Свеждам глава с надежда никой да не ме разпознае. За щастие те дори не ни забелязват. Докато си проправям път към вратата, виждам залепен върху нея плакат. Мярва ми се само надписът „Вечер на талантите“.
Сполитат ме видения за свирещи на туба аматьори и кьопави танцьори. Вечер на талантите определено е странно събитие по време на апокалипсис. Но пък тя и по всяко друго време си е странно нещо.
С помощта на Рафи се измъкваме навън и отново потъваме в нощта.
16
Навън въздухът е свеж и е направо тихо в сравнение със задуха и шума вътре. Крием се по сенките, докато не стигаме до зиданата сграда в мисионерски стил, която Ави използва за щабквартира. И на тази врата виждам същия плакат. Спирам да го прочета.
На плаката с най-различни почерци са надраскани на ръка коментари:
Нищо не е по-голямо от егото на Ави.
Така ли му викат сега — дамите? Хей, Ави, остави някоя мацка и за нас, ставали?
Авдий Уест е страхотен човек. Герой. Дори аз си мисля да взема да го целуна.
Излагация на безталантливостта!
Бъди мил иначе ще ти пръсна черепа и ще изпия помията вътре.
Участниците ще носят ли дрехи?
Определено се надявам. Да сте виждали какви са всички тук? Космати, пич. Много космати.
На тези момчета, предполагам, им липсва интернет.
Рафи дърпа вратата и влизаме в слабо осветен коридор. Щабът е пълен с народ, но далеч не е така натъпкан, като училището. Тук хората крачат уверено, а групичката в другата сграда изглеждаше замаяна и неуверена.
Тукашните обитатели вероятно са стари кучета в сравнение с бегълците от Алкатраз в съседство. Дори познавам някои лица тук-там. Свеждам глава е надежда косата да скрие лицето ми.