Докато мъжете се качат в лодките и излязат в морето, тя вече е изчезнала сред хълмовете отвъд къщата.
Рафи обикаля фасадата на освободената сграда и спира, за да се вслушва внимателно. Махва ни да се присъединим към него и влиза вътре.
По времето, когато стигаме до къщата, вече ни е подвикнал:
— Чисто е!
Полагам длан на рамото на Пейдж, докато минаваме през портичката в бялата дървена ограда и влизаме в двора. Тя се взира в странния дом, притиснала отрязаните крила на Рафи като успокояващо одеялце. Викторианската постройка е маслено златиста на цвят, с виненочервени корнизи. Има си веранда с тръстикови мебели и изглежда досущ като кукленска къща.
Един от скакалците захвърля Белиал до дървения стобор. Той остава проснат като парче месо. Жилавата плът на тялото му е с цвят и текстура на сушена пастърма и още кърви от раните, където Пейдж отхапа парчета от бузите и раменете. Демонът изглежда изключително жалък, но точно тази жертва на скакалците нямам желание да съжаля. Питам:
— Какво ще правим с Белиал?
— Ще се погрижа за него — Рафи се спуска по стъпалата на верандата към нас със сестра ми.
Предвид всички ужасни неща, причинени му от Белиал, се питам защо просто не го убие, вместо да му отреже крилата. Може би смята, че скакалците ще го направят вместо него или пък е очаквал нападението в гнездото да бъде фатално? Сега обаче, след като се е озовал чак тук, Рафи не изглежда склонен да довърши противника си.
— Хайде, Пейдж!
Сестра ми се качва редом с мен нагоре до дървената веранда и влиза в къщата.
Очаквам вътре да открия прах и мухъл, но всъщност се оказва много приятно местенце. Дневната явно е служила за музей. В ъгъла е изложена дамска рокля от края на осемнайсети век. До нея стоят непотребни музейни въженца на бронзови стойки, които преди са служили да държат зрителите настрани от античните мебели в стаята.
Пейдж се озърта и отива до прозореца. Изкривен от неравностите в стъклото, Рафи извлачва Белиал до портичката на оградата. Захвърля го там и тръгва към къщата. Демонът изглежда мъртъв, но знам, че не е. Жертвите на ужилване от скакалците са напълно парализирани и привидно мъртви, макар че все още са в съзнание. Това е част от ужаса да те ужилят.
— Хайде. Да разгледаме какво има в къщата — предлагам аз. Пейдж обаче продължава да се взира през прозореца и към спаруженото тяло на Белиал.
Навън Рафи се появява отново в полезрението ни, понесъл огромен наръч ръждиви вериги. Изглежда наистина страховито, докато ги омотава около Белиал и прави примки на шията му, премята ги през оградния стълб и ги увива на бедрата на жертвата. Заключва ги заедно в средата на гърдите му.
Ако не знаех истината, щях да се уплаша от Рафи. Борави с безпомощния демон безмилостно и нехуманно.
Странно, но именно Белиал не спира да привлича вниманието ми. Както е окован, в него виждам нещо, което ме тегли неумолимо. Струва ми се познат.
Отърсвам се от това впечатление. Май съм на ръба да халюцинирам от изтощение.
3
Не съм ранно пиле, а и се чувствам същинско зомби, ако не спя няколко нощи наред. Ще ми се да се просна на някой диван и да не помръдна оттам цяла седмица.
Но първо трябва да помогна на сестричката си да се настани.
Отнема ми час да я измия във ваната. Цялата е покрита с кръвта на Белиал. Когато носеше чиста рокличка с щампа на цветя, изплашените хора от Съпротивата я смятаха за чудовище. Ако я видят сега, сигурно ще хукнат да я линчуват с вили и факли.
Страхувам се да търкам по-силно заради всичките шевове и синини. И изобщо, къпането на сестра ми винаги е било задача на майка. Стигне ли се до занимания с Пейдж, тя винаги беше изненадващо нежна.
Вероятно Пейдж си мисли за същото, понеже пита:
— Къде е мама?
— Тя е със Съпротивата. Вероятно вече са в лагера… — Поливам я с вода и колебливо попивам с гъбата между шевовете. — Дойдохме да те търсим, но ни хванаха и ни закараха в Алкатраз. Тя обаче е добре. Съпротивата дойде да спаси всички на острова и я видях на кораба, с който бягаха оттам.
Синините на Пейдж още са страшни на вид и не ми се ще случайно да скъсам някой шев. Чудя се дали конците сами ще се разтварят, или ще се наложи да ги свали доктор.
А това ме подсеща за Доктора — онзи, който я е зашил поначало. Не ме е грижа в какво положение се е намирал. Никое нормално човешко същество не би рязало и осакатявало малки деца, за да ги превърне в човекоядци чудовища, само защото така му е заповядал Уриил, ангелът мегаломаниак. При вида на синините на Пейдж и като знам какво е преживяла, направо ми се иска да ритам Доктора, докато стане на парчета.