— Ох.
Ще ми се да му напомня, че сме във война с враг, който не разбираме. Но е безполезно да се спори. Не смятам да се примиря с експериментите на Уриил върху хора, независимо от подбудите му. Тогава защо Рафи трябва да разбира какви причини ни тласкат да режем представители на неговия вид?
— Освен това работят върху ангелска чума, с надежда да изличи целия ми вид.
— Сериозно?
— По време на спасителната акция са нападнали лабораторията на Ангелския остров и са откраднали препарат, с който сега се бъзикат. Очевидно Лайла разработва човешка чума и генерира разнообразни щамове, за да оптимизира щетите. На един от щамовете разчитат да проработи срещу ангели.
— Колко близо са до откриването на тази ангелска чума?
— Доста далеч. Иначе щеше да се наложи да ги избия.
Вървим мълчаливо, а помежду ни тежи тактиката на „убий или ще бъдеш убит“.
Чувствам се облекчена, когато най-сетне стигаме до Пейдж, дори и само заради края на мълчанието.
Сестра ми седи до скакалците си. Майка ми и приятелката й спират на почтително разстояние и оглеждат чудовищата.
Пейдж се изправя, праща скакалците да кацнат в клоните над нас и изтичва към мама. Тя е любимка на семейството и връзката й с майка ни е по-различна от моята. Мама я гали по косата, докато Пейдж се гуши в прегръдката й.
— Как мина с Доктора? — шепне Рафи.
Поемам си дълбоко дъх и му снасям лошата новина за счупената ръка. Ангелът не отронва и дума, но виждам колко силно го поразява новината. Ампутираните му крила съхнат с всеки миг, в който не са на него, и съм почти сигурна, че няма да издържат толкова дълго, колкото миналия път. А сега единственият лекар, квалифициран да му ги присади, е извън играта за шест седмици.
Стои и проблемът с умиращата ми от глад сестра…
Чувствам се изцедена. Сигурно има и друг отговор, но съм прекалено смазана емоционално, за да го търся. Просто искам да се свия в подземието в главата ми и да затворя вратата към света.
Облягам се на Рафи и мускулите му набъбват под ръката ми. Затварям очи и се отпускам на него. Толкова е стабилен. Не съм сигурна дали аз му нося утеха, или е обратното.
Когато отварям очи, приятелката на майка ми ни гледа. Бързо отстъпвам встрани от Рафи и заставам изправена. Странна постъпка — да гледа нас вместо скакалците или покритото с шевове момиченце.
— Търсят те — казва тя.
О, да.
— Аха, чух вече.
Ангелите, бесовете — има ли в момента някой, който да не иска парченце от мен?
Тя кима към Рафи:
— Теб имах предвид.
Да не са обявили награда и за него? По време на битката с ангелите носеше червена маска на лицето, би трябвало да са го взели за истински демон, нали?
— Имам вест за теб — съобщава жената на Рафи. — И тя е: свобода и благодарност. Имай вяра, братко мой!
Рафи прекарва няколко секунди, потънал в размисъл. После пита:
— Къде е той?
— Чака те в центъра, при църквата със стъклописите.
— Сега там ли е?
— Да.
Рафи се обръща към мен:
— Знаеш ли къде е тази църква?
— Горе-долу — отвръщам, понеже се сещам смътно за няколко различни в Пало Алто. — Какво става?
Той не ми отговаря.
Чудя се дали близнаците са схванали грешно вестта. Може би ангелите търсят Рафи, а не мен.
— Нуждаете ли се от мен за още нещо? — пита жената.
Малко ме плаши с този неин спокоен и умиротворен глас.
— Не, благодаря! — мислите на Рафи вече са далеч оттук.
Жената си сваля качулката. Главата й е обръсната и заради това — още по-бяла.
Ред е на палтото — тя го оставя да падне на земята. Увита е в чаршаф, завързан на едното рамо. Тъмните й очи изглеждат големи заради бръснатата глава и се взират в мен с мир и спокойствие. Събрала е длани и преплита пръсти пред гърдите си. Видът й на излязла от Стария свят развалят единствено маратонките, които носи под чаршафа.
Покланя ни се леко, преди да се обърне към сестра ми. Не подема заучено заявление за обръщане в нейната вяра, каквото очаквам от толкова отявлен член на апокалиптичен култ. Просто пристъпва кротко към сестра ми и спира пред нея.
Майка ми се покланя на приятелката си:
— Благодаря за жертвата. Благодаря ти, че стана доброволец.
— Доброволец за какво? — питам с натежало сърце.