— Това не променя нищо, нали знаеш? Просто се налага да се върна и да доведа следващия по ред.
— Мамо, недей.
— Те искат да го сторят. За тях е чест. Освен това — тя се обръща да последва жената, — идват със свой чаршаф, така почистването е по-лесно.
23
Рафи пита:
— Знаеш ли къде е църквата със стъклописите?
— Какво?
Все още си мисля за култа и месианското вярване, което се завихря около Пейдж.
— Църквата? — Рафи сякаш се кани да помаха с ръка пред очите ми. — Със стъклописите?
— В центъра има няколко църкви. Оттук е близо да идем и пеша. За какво става дума?
— Очевидно някой се опитва да се срещне с мен.
— Аха. Това го схванах. Кой и защо?
— Точно това бих искал да разбера.
По потайното изражение и тона на Рафи познавам, че вече има предположение.
— Дали става дума за ангел, наясно къде е лагерът на Съпротивата?
— По-скоро не. Явно е някой, способен да разпространи вестта сред хората, но е малко вероятно да знае за лагера. Сигурно просто е пратен при църквата от никой като нея… — Кима в посоката, накъдето тръгна жената от култа.
Изглежда е по-добре да заведа Рафи при тази загадъчна личност, вместо да рискувам да открият лагера, докато го издирват.
Поглеждам към Пейдж: тя пее мамината песен извинение на скакалците, накацали по клоните над нея. Приближавам я.
— Трябва да те оставя за малко, ще се справиш ли сама?
Тя кима. Откъм мрачната гора се задава и мама. Обзема ме известно колебание: какво е по-добре за Пейдж — да стои с нея или самичка, но щом майка ни идва сама, явно разполагаме с поне малко време преди следващите й изпълнения.
Връщам се при Рафи.
— Цялата съм твоя. Да вървим да намерим онази църква.
Не съм така добре запозната с центъра на Пало Алто, както с този на Маунтин Вю, така че търсенето на църквите продължава по-дълго от очакваното. Първата има само тънка ивичка цветно стъкло и се съмнявам, че са имали предвид нея. Когато някой каже „църква със стъклописи“ според мен следва да има купища витражи.
Преди центъра на Пало Алто беше баровски район. Славеше се с дългите списъци с чакащи за ресторантите и новаторските си стартъп компании. Татко обичаше да идва тук. Питам:
— Кой те търси?
— Не съм сигурен.
— Но имаш предположения.
— Може би.
Вървим по улица, обградена с просторни къщи. Това симпатично кварталче в предградията като че ли общо взето е оцеляло непокътнато, с изключение на няколко пресечки, където къщите са били разрушавани напосоки.
— Да не би срещата ти да е военна тайна? Защо не ми споделиш предположенията си?
Завиваме зад ъгъла и ето ти я и църквата със стъклописите.
— Рафаиле — обажда се мъжки глас от високото.
От покрива на църквата към нас полита призрачен силует. Бял като сняг ангел каца пред нас.
Йосия, албиносът. Кожата му е все така неестествено бяла, каквато я помня, а очите му са втрисащо кървавочервени, дори на тази слаба светлина. Изглежда самото въплъщение на злото. Мръсен подлец, който обича да напада изотзад.
С разтеглени в гримаса устни смъквам плюшеното мече и стисвам дръжката на меча.
Рафи ме възпира.
— Радвам се да видя, че си добре, архангеле — подхваща Йосия. — Снощната битка беше потресаваща.
Рафи арогантно вдига вежда.
— Знам какво си мислиш — допълва албиносът. — Но не е вярно. Виж, дай ми две минути да ти обясня…
Изумително е как онзи, способен така нагло да предаде архангела си, може да се показва толкова искрен и дружелюбен.
Рафи оглежда района. Едва когато забелязвам какво прави, и аз се досещам, че не е изключено срещата да се окаже капан и не бива да се разфокусирам само заради гнева си към негодника.
Озъртам се, но не виждам нищо, освен тихия сумрак там, където едно време се е простирал приятен квартал.
— Слушам те — подканва го Рафи. — Говори бързо.
— Уговорих Лайла да се съгласи да смени крилата ти обратно — съобщава Йосия. — Този път наистина. Закле ми се.
— Защо да й вярвам?
— Или на теб — добавям.
На първо място именно Йосия и Лайла измамиха Рафи с пришиването на демонските крила. Няма причина да вярвам, че това предложение не е просто по-нов начин да го измамят отново.