Косата ми си е на мястото, но мечът ми не е. На ремъка през рамо виси само празното ми плюшено мече. Погалвам меката козинка, като се питам какво ли са сторили похитителите с оръжието ми. Твърде ценно е за тях, за да го оставят, и твърде тежко, за да са го занесли надалеч. Остава ми само да се надявам да са го метнали в багажника или е някъде наблизо като доказателство, че са докопали точното момиче за наградата.
Колата явно е част от цял керван от ретроавтомобили — такива карат и пред, и зад нас.
— Къде отиваме?
Гърлото ми все едно е подплатено с шкурка.
Шофьорът не отговаря. От мълчанието му ме побиват тръпки.
— Ехо? — подвиквам. — Излишно е да се притесняваш от подслушване. Ангелите не харесват човешката технология. Едва ли са сложили бръмбар в колата.
Мълчание.
— Чуваш ли ме? Да не си глух?
Шофьорът не реагира.
Навярно ангелите са проумели, че не сме така съвършено оформени като тях. Ако са осъзнали ценността на някои от недостатъците ни, са наели глух шофьор, да не ме чува и да нямам възможност да го убедя да мине на моя страна?
Навеждам се напред да го потупам по рамото. В същия момент съзирам в огледалото за обратно виждане и останалата част от лицето му.
На показ са изложени червените меса на венците и бузата на шофьора. Все едно половината му лице е било одрано. Зъбите са оголени като на жив скелет. Втренчил е очи право в мен в огледалото. Следи реакцията ми.
Застивам. Иска ми се да се дръпна, но шофьорът ме гледа. Очите му не са на чудовище. Това са очите на човек, който очаква онзи отсреща да се стресне и да избяга.
Прехапвам устна, за да не издам нито звук. Все още стоя с вдигната ръка. Колебая се още миг, после нежно полагам длан върху рамото му, за да го потупам.
— Извинете — промърморвам. — Чувате ли ме?
Продължавам да го гледам в огледалото, за да му дам да разбере, че съм видяла лицето му.
Рамото му е твърдо на допир, точно каквото следва да е нормалното човешко рамо. Какво облекчение — и за него, и за мен. Вероятно не е нов вид таласъм, сътворен от ангелите, а осакатен обикновен човек.
В началото ми се струва, че шофьорът продължава да не ми обръща внимание, ала после лекичко кима.
Колебая се и се чудя дали да пренебрегна очевидния му проблем или да го попитам какво се е случило с лицето му. От времето, прекарано с приятелите на сестра ми знам, че хората с увреждания понякога предпочитат събеседниците им просто да си зададат въпросите и да се свърши с темата, но се случва и да искат да се отнасят с тях като с нормални хора и да не оставят уврежданията да играят роля. Решавам да се занимая с важната тема.
— Накъде сме тръгнали? — Запазвам възможно най-приятелски и спокоен тон.
Шофьорът не ми отговаря.
— Не сте хванали точния човек, да знаеш. Мнозина носят оръжия. Само защото имам меч не значи, че ангелите търсят мен.
Той продължава да шофира.
— Добре, схванах. Но наистина ли се надяваш ангелите да ви дадат сертификат за безопасност? Дори ако не ви убият днес, защо да не ви изтребят другата седмица? В крайна сметка надали ще раздадат на всеки снимката ти като уверение, че ти си заловил нужното им момиче…
Оркестровата музика продължава да изпълва колата, а шофьорът — да я кара.
— Как се казваш?
Никакъв отговор.
— Ще намалиш ли малко? Или много? Или дори да спреш за няколко секунди и да ме пуснеш? Станала е грешка. Мястото ми не е тук. Като се замисля, и твоето не е.
— А къде ми е мястото?
Гласът на шофьора е дрезгав и преизпълнен с гняв.
Трудно му се разбира. Едва ли е лесно да говориш с откъснати устни. Отнема ми минутка да си преведа чутото.
Имам повече опит от обикновените хора в разгадаване на думите на хора с речеви проблеми. Уврежданията на няколко другарчета на Пейдж затрудняваха комуникацията. Именно търпението й с приятелите и преводите й постепенно ми позволиха да започна да ги разбирам. Вече ми е втора природа.
— Мястото ти е при нас — отвръщам. — При човешката раса.
Рафи не ми ли повтаря все това през цялото време? Аз принадлежа към човешката раса, а той — не? Решително изтривам тази мисъл от ума си.
Шофьорът изненадано поглежда в огледалото. Не е очаквал да го разбера. Вероятно ме заговори, само да ме изплаши с уврежданията си. Присвива очи, сякаш се чуди дали не му въртя номер.