— Залових я възможно най-бързо и я доведох тук да въздадем правосъдие. Време е да отмъстим за падналия ни брат!
Тълпата ликува.
30
Посочвам Уриил с пръст:
— Уриил уби архангел Гавраил! Сътворява фалшив апокалипсис, за да стане новият Вестител!
Тълпата затихва. Дори за секунда не си помислям, че са ми повярвали. Но се надявам да съм достатъчно забавна, та да ме изслушат поне за момента.
— Най-малкото проучете случая, ако не ми вярвате.
Уриил се засмива:
— Преизподнята е твърде добро наказание за нея. Бесове трябва да я разкъсат на парчета. Колко удобно, че си имаме няколко подръка.
— Няма да ми спретнете дори нагласен процес ли? Що за правосъдие е това?
Така няма да стигна далеч, но точно сега съм изправена на нокти, за да си затварям устата.
Уриил вдига вежди:
— Това е идея! Да й устроим ли съд?
За моя изненада ангелите започват да скандират:
— Съд! Съд! Съд!
Звучат ми направо като римляни на стадион, които настояват гладиаторът да умре.
Уриил вдига ръце да усмири тълпата.
— Добре, нека има процес!
Внезапно преставам да се радвам, че ще ме съдят.
Пазачите ме блъскат. Препъвам се напред и слизам от сцената. Те не спират да ме блъскат, докато не застана в средата на някогашното голф игрище.
Озовавам се в центъра на голям кръг от ангели. Кръгът бързо се превръща в купол, а летящи ангели запълват пространството над и около мен.
Слънцето се скрива зад пластовете тела и крила. Намирам се в жив купол, от който няма изход.
В стената от тела се отваря процеп. През него в моя посока хвърлят бесовете. Те пърхат наоколо в опит да открият излаз, ала куполът е плътен.
Всички скандират:
— Съд! Съд! Съд!
Неизвестно защо тяхната и моята представа за съдебно дело не съвпадат.
И последната клетка с бесове се изсипва в купола — с все Белиал. Докато се търкаля по земята, той се озъбва на Уриил.
За миг изглежда гневен и предаден. В очите му се прокрадва страх, преди отново да надене презрителната маска. Твърдението му, че винаги е самотен и нежелан се доказва отново и отново до безкрай. За миг забравям що за ужасна твар е и усещам прилив на симпатия към него.
Белиал се отправя към средата на купола; първо начално се препъва неуверено, но постепенно придобива решителност и дори видимо проявява презрение. Ангелите ликуват, все едно е любимият им футболен играч в мач от първенството. Едва ли някой от тях знае кой е всъщност той. Едва го разпознавам дори аз, а съм съвсем наясно какво му се е случило.
Бесовете драпат в бясна паника. Отскачат от единия край на купола до другия, трескаво се опитват да намерят процеп между телата.
— Що за съдебно дело е това? — питам, заподозряла вече отговора.
— Изпитание за воини — отвръща Уриил, който лети над мен. — И е повече, отколкото заслужаваш. Правилото е просто. Последният оцелял излиза свободен.
Тълпата отново ликува и изразява с рев одобрението си.
— Опитай се да направиш схватката развлекателна — наставлява ме Уриил. — В противен случай тълпата ще реши дали последният оцелял живее, или умира.
Ангелите крещят:
— Умри! Умри! Умри!
Това, подозирам, е присъдата.
Нямам представа дали бесовете разбират правилата, понеже само врещят и се опитват да нападнат стената от воини. Ангелите сграбчват един и го запращат на земята, където той се просва замаян и си тръска главата. Други крилати войни реват срещу бесовете, ако ги приближат. Зверовете се спират насред полет и отстъпват.
— Бесове! — провиква се Уриил. — Един от вас ще живее! — И вдига показалец в подкрепа на думите си. — Трябва да убиете останалите! — И посочва всички други. Говори бавно и високо, сякаш насъсква объркано куче. Посочва ме: — Убивай!
Бесовете до един поглеждат към мен.
Отстъпвам крачка, без да се замисля. Какво друго да сторя?
Блъскам се в неподатливото тяло на ангел, част от живата стена на арената. Той се навежда и изръмжава в ухото ми. Трескаво се оглеждам да открия път за бягство, а бесовете политат насреща.
С изумление виждам меча си на земята между мен и прииждащите бесове. Това определено не е случайност. Ангелите искат да видят как дъщерята на човеците коли бесове с ангелския си меч.