Втурвам се към оръжието възможно най-бързо. Вдигам го от земята, претъркулвам се да овладея инерцията си и завъртам острието още докато пак се изправям на крака.
Срязвам през средата първия стигнал до мен бяс. Той писва, а от корема му бликва кръв.
Без да се замислям, завъртам меча срещу втория нападател.
Толкова е близо, че надушвам гнилата плът в дъха му. Отклонява се и пропускам на косъм.
Овладявам се и заставам в стабилна стойка. Обследващите няколко замаха се успокоявам и оставям меча да поведе ръката ми. За него това е лесно. Мечо Пуки е убил хиляди такива твари. Просто като две и две четири.
Само дето тварите не се държат, както мечът е свикнал. Двамата от Преизподнята надават хиенски смях и викат на другите. Те се спират, вслушват се и започват да ме обикалят.
Въртят се наоколо, на косъм от обхвата на острието. И аз кръжа в опит да държа под око всичките, понеже не знам какво става.
Междувременно Белиал ги дебне изотзад. Следя го с периферното си зрение. Сграбчва един бяс и му троши врата, все едно е пиле.
Безшумно пуска тялото и сграбчва следващия наблизо. Другите са изцяло съсредоточени върху мен. Всички, с изключение на петнистите бесове от Преизподнята. Те изглеждат по-умни и го следят с интелигентни погледи.
Белиал не се опитва да ме спаси, наясно съм. Тактиката му е да избие възможно повече противници, докато разполага с мен, за да им отвличам вниманието. После, когато те ме довършат, ще си има работа с по-малко гадини.
Нямам нищо против. Не искам да ми става приятел, достатъчно е да убива враговете ми.
Петнистите бесове отново надават хиенски кикот и другите политат да включат Белиал в кръга си. Започват да свиват дъгата на полета си, за да ни сближат.
Белиал и аз сме принудени да отстъпваме и накрая заставаме максимално близо един до друг. И на двама ни видимо не ни харесва, но засега по-голямата заплаха за нас са бесовете, решението е или да им се противопоставим поотделно, или да се бием заедно.
Правим избора едновременно и заставаме гръб до гръб срещу враговете. Заедно вече виждаме всички налитащи ни бесове.
Принудена съм да разчитам, че ще съм нужна на Белиал, за да оцелее колкото е възможно по-дълго. Ако успеем да убием всички бесове, и двамата го знаем, ще се изправим един срещу друг, но за момента сме заедно срещу тях.
Бесовете се колебаят, никой не иска да се пробва пръв. Един все пак се снижава срещу нас.
Белиал го хваща.
Друг се спуска, докато демонът е зает да чупи врата на първия.
Завъртам се и го посичам.
Налитат ни още два.
После четири.
После шест.
Въртя меча с цялата възможна скорост и съм изненадана колко е бърз. Мечо Пуки работи с максимално натоварване. Направо се размазва пред погледа. Той ме върти, не аз него. Моята задача е да поддържам стабилна стойка и да го насочвам в правилната посока.
Ако мечът пропусне дори един бяс, край на играта.
Тази мисъл влива допълнителна страст в замаха ми, с една осморка, описана с острието, посичам трима наведнъж: единия — през гърлото, другия през гърдите, а третия през корема. Най-хубавото е, че двамата ранени пърхат във въздуха и пречат на другите да се доближат.
Гърбът ми е настръхнал от уязвимост, но просто се налага да разчитам на Белиал да изпълни своята роля в битката. В момента най-голямото ни предимство е, че бесовете се пречкат един на друг. Не разполагат с достатъчно място да ни се нахвърлят наведнъж.
Понеже аз съм въоръжена, а Белиал — не, поемам повече от половината от кръга ни. Въртя меча на всички страни и повалям бесовете един след друг. Не мога обаче да покрия гърба си. Падне ли Белиал, ще го последвам почти веднага.
Дори и без оръжие той успява да удържа напора от своята страна. Силата му е невъобразима, а яростта — още по-свирепа. Не спира да хапе, да рита и удря бесовете.
Белиал и аз убиваме последните два местни бяса, а онези от Преизподнята кръжат отдалеч и ни наблюдават. Нанасяме последните си удари едновременно — аз посичам моя противник, а той чупи врата на своя.
След това демонът се отдалечава — отстъпва и нарочно ме оставя открита за останалите бесове от Преизподнята.
Сега са само два, но макар да са хитри, не могат да ме обкръжат. Дори не опитват. Вместо това се насочват към Белиал — бавно и ни най-малко заплашително. Писукат срещу него. Сочат ме с маймунските си пръсти, поглеждат го и кимат.