Щом поглеждам навън обаче, при все топлината ме полазват тръпки.
Съсухреният и измъчен Белиал още лежи окован до градинската порта, но очите му са отворени и той се взира право в мен. Парализата му, предполагам, вече е напълно отминала. Нищо чудно, че сънувах кошмар за него.
Но онова не беше същински кошмар, нали? По-скоро беше спомен от показаното ми от меча. Поклащам полека глава, докато се опитвам да извлека някакъв смисъл от спомена.
Възможно ли е Белиал да е бил един от Наблюдателите на Рафи?
4
Слънцето е стоплило приятно стаята. Вероятно е някъде около обяд. Чувствам се страхотно отпочинала от цялата лудост.
Засега не съм подготвена да се откажа от безценния си сън, но чаша вода ми се струва добра идея. Отварям вратата и откривам Рафи да седи в коридора със затворени очи.
Смръщвам се.
— Какво правиш?
— Бях прекалено уморен да ползвам кушетката — отговаря той, без да отваря очи.
— Стоиш на пост, така ли? Щях да си поема смяната, само да ми беше казал. Какво точно те тревожи?
Рафи изсумтява.
— Имам предвид — някакъв конкретен враг ли предвиждаш в момента?
Той седи с лице към вратата на Пейдж. Трябваше да се досетя, нали?
— Тя няма да ме нарани.
— Така си мислеше и Белиал… — Очите му още са затворени, а устните едва помръдват. Ако не говореше, щях да го помисля за заспал.
— Белиал не е нито по-голямата й сестра, нито я е отгледал.
— Наречи ме сантиментален, но ми харесва да те гледам цяла и непокътната. Освен това сестра ти не е единствената, на която може да се хареса вкусната ти плът.
Накланям глава.
— Кой ти каза, че съм вкусна?
— Не си ли чувала старата поговорка? Вкусен до глупост.
— Току-що си я измисли.
— Ха. Поговорката ще да е ангелска. С нея предупреждаваме глупаците, че нощем дебнат какви ли не твари.
— Сега е ден.
— Значи не отричаш, че си глупачка? — Рафи най-сетне отваря очи с усмивка. Но тя угасва в момента, щом ме вижда. Оглежда дрехите ми и пита: — Какво си облякла?
Съвсем бях забравила, че съм само по възкъса тениска и ластични слипове. Поглеждам се и се чудя дали имам повод за притеснения. Що-годе прилично съм покрита, като изключим кръста ми, а и от краката ми вероятно се вижда повече от обикновено.
— Решил е да ме съди онзи, който през цялото време обикаля полугол?
Разбира се, аз всъщност харесвам Рафи без риза и когато се виждат плочките по корема му, но не го споменавам.
— Трудно се носи риза, щом имаш крила. Освен това не съм те чул да се оплакваш.
— Не си го и помисляй, Рафи. Не си чул и комплименти… — Ще ми се да кажа, че и ние си имаме предостатъчно красавци, които с нищо не му отстъпват, но това би било пълна лъжа.
Той все още проучва облеклото ми.
— Мъжки гащи ли носиш?
— Може и мъжки да са. Но ми стават.
— Чии са?
— Ничии. Намерих ги в едно чекмедже.
Рафи посяга и дръпва конеца на разбридания крачол. Той се разплита и полека криволичи около бедрото ми, с което съществено скъсява и без друго късите шорти.
— Какво ще сториш, ако се наложи да се спасяваме набързо? — пита ангелът с дрезгав глас, без да откъсва очарован поглед от разплитащата се нишка.
— Обувам си обувките и се спасяваме.
— Облечена по този начин? Пред неподвластни на закон мъже?
Погледът му се отклонява към кръста ми.
— Ако се притесняваш, че в къщата ще нахлуят перверзни типове, няма значение дали съм по тези дрехи или в торбести панталони и суитшърт. Нападателите или ще се окажат свестни човешки същества, или не. Действията им няма да зависят от облеклото ми.
— Доста ще им е трудно да предприемат каквито и да е действия, докато им сплесквам физиономиите. Неуважението няма да се толерира.
Усмихвам се леко на Рафи:
— Понеже ти показваш страхотно уважение.
Той въздъхва, сякаш е отвратен от себе си:
— Напоследък май само за теб мисля.
— Какво те накара да го кажеш?
Ще ми се да не звуча толкова заинтригувана.
— Седя на твърдия под пред вратата ти, докато ти спиш в удобство, нали?
Смъквам се по стената, за да седна до Рафи на пода в коридора. Един до друг сме, ръцете ни почти се докосват и около нас се възцарява тишина.
След известно време казвам: