Спускането в преизподнята беше падане. Измъкването оттам наподобява влачене през цистерна с вазелин. Все едно самият въздух се опитва да ме изтласка обратно. Вкопчвам се в беса възможно по-здраво. Дори отказвам да мисля какво ще стане, ако не успея да се удържа.
Изскачам в тъпканица сякаш цялата съм покрита със слуз, макар физически върху мен да няма нищо. Би трябвало да съм се върнала в моя свят и моето време, ако всичко мине както следва. Рафи ясно даде на бесовете да разберат, че ще бъдат освободени, само ако ни върнат в нашия конкретен миг и място, но човек никога не знае.
Вместо с беса да изскочим от портала и да се озовем на твърда земя, в крайна сметка се блъскам в нещо твърдо. Светлината е достатъчна да видя, че съм запратена в предното табло на голям камион.
Камионът криволичи, а аз, силно дезориентирана, все едно съм с краката нагоре в аквариум с рибки. Виждам само, че бесът, който яздех, пърха панически из кабината. За щастие, камионът е голям, но вътре са натъпкани прекалено много хора и други твари.
Постепенно се ориентирам достатъчно, за да осъзная, че седя в скута на Белиал, не същия, когото оставихме в Преизподнята. Този е по-обветрен, победен и уморен. Да не споменавам спаружен, безкрил и кървящ. Диша с бавни, болезнени хрипове.
Виждам къде се намирам, ала умът ми изобщо не успява да обработи информацията. През отворения заден прозорец на кабината се протяга бяла ръка. Докопва пърхащия бяс и несръчно го издърпва отзад.
Зад нас се намира открита каросерия, пълна с объркани и дезориентирани Наблюдатели. На неколцина изглежда им призлява от подскачането и криволиченето из боклука.
Зад каросерията група ангели ни преследва през опашката от прахоляк, която се разгръща в утринното небе. И струва ли ми се, или сестра ми и трите и скорпиона наистина летят до нас?
В далечината се смалява тъмната сянка на новото гнездо ведно с допълнителните сгради към него. Преди да успея да разбера какво виждам, прозорците на една от пристройките избухват в огнена гъба и разбити стъкла.
Ангелите преследвачи спират и се взират в пожара. След това се обръщат към гнездото, за да отбраняват родната си база от неизвестните нападатели.
Камионът свива вляво, после вдясно, все едно шофьорът е пиян.
До себе си чувам кикот, пълен с искрена радост — на волана е майка ми. Обръща се да ме погледне с триумфална усмивка на лицето.
Поглежда пак към пътя, точно навреме, за да изкриволичи около захвърлена кола. Сигурно кара с над сто километра в час. По тези улици това е самоубийство.
Отблъсквам се от Белиал. Вече свикнах да го виждам с онова обнадеждено изражение. Сега кърви от гърдите, ушите, устата и носа. Мъчно ми е да го гледам, да не говоря да седя в скута му.
Неудобно и опасно е да държа меча си в толкова претъпкана кабина. Трябва да внимавам при люлеенето, докато прибирам острието обратно в ножницата.
— Полека, мамо — подвиквам при поредния див завой.
Припълзявам през задния прозорец и тупвам в откритата каросерия. Тук може да се стои само прав. Трудно се намира място и за мен, но съм достатъчно дребна да се напъхам между двама едри воини.
Обърканите им и изпити лица ясно говорят защо не са излетели още. Дори неколцината, които летят, се държат за перилата на камиона е очевидна нужда от малко подкрепа. И на корави бойци като тях им е потребна някоя и друга минута за приспособяване.
При тази скорост гнездото изчезва бързо зад гърба ни.
— Готови ли сте да се върнем и да се бием? — пита Йосия, албиносът.
Наблюдателите отговарят с многогласно стенание. Звучи горе-долу като „ами да, добре“, ако го приемам оптимистично или като „как ли пък не“, ако съм песимист.
Според мен на всички им е зле и не са в състояние да се бият. И аз съм объркана, но поне стомахът ми не се обръща. Те обаче сигурно никога досега не са се возили с мама. Добре де, може би дори никога не са се качвали на кола.
— Ще ви стане по-добре, щом спрем — тропам по прозореца. — Мамо, намали. Опитай да спреш камиона.
Тя натиска газта.
Започвам да блъскам по прозореца и пъхам глава в кабината:
— Мамо, всичко е наред!
Камионът забавя и постепенно спира. Пейдж и скакалците й прелитат покрай нас, после завиват и се връщат към мястото, на което сме паркирали.
Наблюдателите се смъкват от каросерията, краката им не ги държат. Разгръщат крила и ги разпъват, сякаш ги изпробват. Останалите кацат около нас, но не изглеждат много по-добре.