— Не, разбира се. — Поглежда ме, все едно съм я обидила. — Онези хора са побъркани до един. Ще съжаляват, задето те продадоха. Погрижих се за това. Ако Пейдж изяде някого, няма да е член на тяхната секта. За тях няма по-ужасно наказание.
45
Откъм седалката на пътника в кабината се разнася стенание. Връщаме се при Белиал и отваряме вратата на пътника.
Той е много зле. Навсякъде има кръв.
Примигва мъчително и ме поглежда. Истинско облекчение е да го видя с очи в очните орбити. Чудя се за колко ли време са израснали отново?
— Знаех си, че познавам отнякъде гласа ти… — той кашля. Мехурчета кръв избиват по устните му. — Много отдавна беше. Неслучайно го мислех за болезнен сън.
Колко ли време е прекарал долу в Преизподнята, понасяйки мъчения за целия отряд наскоро Паднали?
— Наистина смятах… В началото се уповавах на някаква надежда — продължава Белиал. — Все очаквах да се върнете, да измислите начин да ме вземете със себе си.
Наблюдателите се събират зад гърба ми.
Белиал вдига очи да погледне и тях.
— Същите сте, каквито ви помня. Изобщо не сте се променили. Сякаш е станало тази сутрин… — пак кашля и изкривява лице от болката. — Трябваше да ви накарам всичките да чакате заедно с мен в Преизподнята.
Очите му полека се затварят.
Поема си мъчително дъх и го изпуска. Не вдишва повече.
Вдигам очи към Рафи, после към Йосия.
Албиносът поклаща глава срещу мен:
— Прекалено много му дойде. Не се чувстваше никак добре, след като вие минахте през него. Излекуването му се забави и почти спря. Не беше в състояние да понесе толкова много преминавания. Явно биологическите същества не са създадени да бъдат портали… — Йосия въздиша. — Но ако е трябвало да се случи на някого, пак, добре че беше Белиал… — извръща се и се отдалечава от разкъсаното тяло на демона. — На никого няма да липсва. Нямаше нито един приятел на света!
46
Наблюдателите решават да погребат Белиал както е редно. Продължаваме нататък с камиона, дълго след като гнездото е изчезнало от поглед, най-после спираме да го погребем.
— Имаме ли изобщо лопати? — питам аз.
— Той не е животно — отвръща Ястреба. — Няма да го заравяме.
Настъпва неудобно мълчание, докато Наблюдателите внимателно изваждат тялото на Белиал от колата. Не смеят да се погледнат в очите, сякаш упорито и мълчаливо настояват за нещо, но се опасяват някой да не се възпротиви.
Накрая Циклона се обажда:
— Аз ще му бъда носач.
— И аз — присъединява се Ястреба.
Излива се потоп от гласове. Наблюдателите до един настояват да бъдат носачи.
Всички се обръщат към Рафи в очакване на одобрението му. Той кима.
— Какво? — Йосия е направо потресен. — След всичко, сторено от него, вие ще му отдадете почетно…
— Знаем какво е сторил за нас — прекъсва го Ястреба. — Каквото и друго да е извършил, платил си е с лихвите за него. Той е един от нас. Редно е да го изпратим подобаващо, така и така не успяхме да изпроводим другите си братя в Преизподнята.
Йосия ги поглежда, обръща се и към Рафи, после кима.
— С какъв запалителен материал разполагаме? — пита Термо.
— Имаме бензин, но той каза, че не позволява да го ползвам повече — майка ми сочи Йосия.
— Ти определено не бива да го докосваш — потвърждава той. — Но на тях ще им е нужен за церемонията! — Връща се до камиона и се качва в каросерията.
— Носиш си бензин? — питам невярващо.
— За да изгоря гнездото на ангелите — обяснява мама. — Прецених, че след като те измъкна, нищо не ме спира да го изпепеля. Но той не ме остави.
Йосия се появява с туба с бензин.
— И бездруго нанесе достатъчно щети. При опит да изгори цялото гнездо щяха да я хванат… — поклаща глава, докато оставя тубата. — Все още не разбирам как успя да се изплъзне, след като предизвика толкова загуби. И недоумявам как я убедих, че си вътре в Белиал. Дори аз сам не си вярвах твърде.
— Защо не? — изненадва се майка ми. — Да не си очаквал да се крие в някой друг?
— Няма значение, мамо — хващам я за ръката и я дърпам встрани от Наблюдателите. — Нека се заемат с погребението си.
Йосия плисва бензин върху тялото на Белиал.
— Сигурни ли сте, че искате да го направите?
— Заслужил си го е — потвърждава Тръбача.