— Всички сме твоето семейство — повтарям словата на Ави. — Ти не си сам. Нито пък тя — и кимам към треперещото момиче, застанало в средата на двора без никого до себе си. — Поемете дълбоко дъх — нареждам, като се старая да звуча както баща ми, когато се паникьосвах за нещо. — Успокойте се. Ще оцелеем и при тази криза.
Хората ме поглеждат, после се обръщат към останките на Съпротивата. В тълпата се вихри същинска буря от емоции.
— Така ли? — пита един от бойците. — И кой ще ни спаси? Кой е достатъчно луд и достатъчно силен, за да удържи всички заедно, докато си блъскаме главите срещу този невъзможен враг?
Вятърът пърха с якетата на мъртъвците около нас.
— Аз.
Преди да го изрека, дори не съм го вярвала.
Е, поне не ми се смеят. Но всички ме зяпат неудобно продължително време.
Свивам рамене. Странно е да говоря за себе си.
— Практически знам за ангелите повече от всеки друг човек. Имам… — спомням си, че вече не нося Мечо Пуки. — Сприятелих се с… — С кого? С Рафи? С Наблюдателите? Та те ще ни изловят като животни. — Както и да е, имам страхотно семейство!
— Имаш ум, имаш и семейство — обажда се мъж с рана на главата. — Това ли ти е специалната сила?
— Ами хайде да се разделим и да умрем сами — подхващам твърдо и се старая да вложа стомана в тона си. — Или да останем заедно и да окажем последен отпор.
Независимо дали го искам, или не, писано ми е да предвождам остатъците от Съпротивата на Ави.
— Вместо да се разпръснем и да се крием, ще се подкрепяме, ще си сътрудничим. Здравите и силните ще помогнат на всички трудно подвижни. Ще съберем лодки и фериботи и ще започнем да прекарваме хора през залива възможно по-скоро. Нуждаем се от доброволци за управлението на лодките, за да транспортираме всички отвъд.
Съмнявам се да са останали самолети, а и едва ли ще се намери достатъчно луд човек да вдигне някой във въздуха, при наличието на ангели наоколо. Ала сред присъстващите все някои знаят как се управлява корабче.
— Изключено е да преведем всички през залива до залез — обажда се някой в тълпата.
— Прав си — кимам. — Част от нас ще организираме диверсия срещу ангелите, за да ги ангажираме, и така ще осигурим възможност по-дълго да транспортираме хората.
— И кой ще свърши тази работа?
За момент се замислям, преди да отговоря:
— Герои.
53
На хората не им отнема много време да решат дали да останат с нас и да помогнат, или да се махнат и да изпробват шансовете си сами. Около една трета от множеството си тръгват, след като са ме изслушали в двора. Но другите остават и сред тях има дори здрави и неосакатени.
Здравите помагат да натоварим ранените по колите. Даже да не успеем да ги преместим много далеч, разумно е да ги махнем оттук, защото тази вечер ангелите ще дойдат най-напред тук.
Налага се да изоставим мъртъвците. Не съм способна да обясня защо ме притеснява толкова. Дори Падналите успяха да осигурят на Белиал достойна погребална церемония.
— Колко далеч е пожарът? — питам близнаците, докато влизаме в тухлената постройка, доскорошен щаб на Ави.
— Южният край на Маунтин Вю започваше да се задимява, когато си тръгнахме — казва Ди. — Да проверим на разузнавателните камери и докъде е стигнал.
Наблюдателни камери.
— Наблюдателната система годна ли е за разпространяване на известия?
Близнаците свиват рамене:
— Вероятно ще успеем да възпроизведем съобщение през лаптопите и мобилните телефони, ползвани като камери. Трябва да поговорим с инженерите, за да сме сигурни.
— А те още ли са наоколо?
— Изобщо не са излизали от компютърната зала — уверява ме Ди.
— Ще ги хванем ли да го уредят? Важно е да разпространим вестта — обяснявам, докато крача по коридора към компютърната зала. — Хората трябва да знаят какво става!
Компютърната зала се оказва препълнена с купища преносими слънчеви панели, кабели, мобилни телефони, таблети, лаптопи и акумулатори с всякакъв вид и размер. Контейнерът за боклук прелива от опаковки от полуготови спагети и обвивки на енергийни блокчета. Половин дузина инженери вдигат очи, когато Ди-Дум започват да обясняват какво е станало в училищния двор.