— Имахме три звяра.
— Чудовищата са били три?
— И трите — вариации едно на друго. С толкова много животни, смесени в едно тяло, несъмнено все нещо ще тръгне наопаки. Същевременно, докато ги правехме, Лайла — главният им лекар — работеше върху апокалиптична чума. Предполагаше се да работи за нас, хората, но проведе много изпитания да я направи възможно най-отвратителна. И един от щамовете някак си се предаде на шестака.
Спомних си разговора на Уриил с Лайла в апартамента му преди последния банкет в гнездото. Той я притискаше много настоятелно да реже ъгли, та апокалипсисът да се случи по-бързо. Изглежда, че през цялото време е карала по прекия път, за да смогне да изпълнява изискванията му.
— Шестаците заразиха ангелските лаборанти. Те се разболяха, а ден-два по-късно отново бяха изложени на шестаци и това много ускори заболяването. Кървяха ужасяващо. Изглеждаше и мъчително, и болезнено. Абсолютно същото се мъчеха да постигнат с човешкото заболяване, само че това убиваше ангели и скакалци вместо хора. Човешките лабораторни работници си бяха наред, както и шестаците. Те бяха просто преносители на заболяването.
Питам:
— Да разполагаш с някой скрит в тайна клетка?
— Заразените шестаци бяха избити до крак. Заповядаха ми да се отърва от телата. Ангелите не вършат такава мръсна работа. Преди да ги изгоря обаче, измъкнах две стъкленици с кръвта им. Използвах едната да заразя новата партида шестаци, когато ги създадоха. Надявах се да нанеса случайни щети.
— И успя ли? — питам и дори сега си мисля за Рафи.
— Не знам. След инцидента ангелите разделиха проектите, за да избегнат допълнително заразяване, така че им изгубих следите.
— А какво направи с втората стъкленица?
— Пазя я за проучвания. Точно нея се опитваме да използваме, докато се стараем да направим ангелска чума.
— Но без късмет?
— Засега не — отвръща Доктора. — Няма да осъществим пробив в скоро време.
— Време, с каквото не разполагаме — уточнява Полковника. — Следващата идея?
Целта ни лесна за формулиране — да измислим начин да преживеем клането довечера. Но само се въртим в кръг и се опитваме да намерим подход към осъществяването на тази цел. Няма да се учудя, ако се окажем единствените бойци за свобода, които ще се появят при Бей Бридж.
Докато напредваме през полуострова, не спираме да говорим.
Разговаряме.
И обсъждаме въпроса още малко.
Опитвам се да не се прозявам, но не е лесно. Имам чувството, че за последно съм спала преди седмица.
— Ангелите може би дори не знаят кое е Източния залив — разсъждава Полковника. — Трябва да ги примамим с нещо, което да ги отклони от Голдън Гейт.
— И каква ще е тази примамка? — пита Ди.
— Да окачим малки дечица на моста — продължава мисълта му Дум.
— За съжаление не е смешно — обажда се Доктора.
Разтривам си челото. Обикновено не страдам от главоболие, но целият този отчайващ разговор за измисляне на план ме убива. Всъщност не обичам да планирам.
Погледът ми се зарейва към прозореца, бръмченето на гласове в колата ме замайва и изпадам в унес.
Караме покрай залива, по пътя на север към Сан Франциско. Водата искри като нива с диаманти, готова за жътва, стига само да протегнеш магически ръце и да ги събереш.
Вятърът се усилва и носи покрай пътя есенни листа и боклуци. Не си спомням да съм виждала боклук покрай магистрала в Предишния свят, но оттогава доста неща се промениха.
Погледът ми лениво следва лист хартия, който пърха през пътя. Танцува по вятъра, издига се и се спуска, завърша се в пирует. Пада във водата и около него се разбягват бляскави вълнички.
За унесеното ми състояние изглежда допринасят и плакатите за вечерта на талантите на близнаците.
Хайде, елате, душички, на най-великото шоу от всички — не се ли казваше точно това в брошурата?
Представям си близнаците, стъпили на щайга за ябълки, облечени в раирани костюми и с шапки на карнавални глашатаи. Подвикват към парцаливите бежанци:
— Насам, народе, насам! Това ще е най-голямото шоу с фойерверки в историята! Ще има трясъци, ще има писъци, ще има пуканки! Това е последният ви шанс — последна възможност да демонстрирате изумителните си таланти!
Постепенно пъзелът се намества.