Отблъсква се назад.
Обръща се, за да седне с гръб към мен.
— Христе! — Заравя ръце в косата си. — Какво стана току-що?
Отварям уста да отговоря, но успявам да изрека единствено „Рафи“. Не съм сигурна дали е въпрос или молба.
Той седи, изправен като глътнал бастун, със сковани мускули и крила, прибрани плътно върху гърба. Докосвам го по рамото и Рафи се стряска така, все едно съм му пуснала ток.
Без да каже нито дума повече, той става и излиза решително от стаята.
6
Стъпките на Рафи изтрополяват надолу по дървените стъпала. Предната врата се отваря и се хлопва с трясък. След това виждам черното връхче на демонско крило да разсича въздуха пред прозореца ми, понеже ангелът излита.
Стискам очи под напора на унижението.
Как е възможно светът да свършва в гигантска битка с библейски размери и все още да има място за срам?
Лежа, както ми се струва, цяла вечност, и си мечтая да изтрия случилото се. Но не съм способна. Обхванало ме е ужасно объркване. Да, схващам. Рафи не бива да… човешките дъщери… бла, бла, бла.
Защо всичко не е по-просто? Въздъхвам и се взирам в белия таван.
Щях да си стоя така цял ден, ако не бях надзърнала през вратата, оставена от Рафи отворена след излизането му.
От другата страна на коридора стаята на Пейдж зее и леглото й е празно.
Сядам.
— Пейдж?
Не получавам отговор. Грабвам обувките си и ги нахлузвам, за да пресека коридора.
— Пейдж?
Не чувам нищо. Не е нито в кухнята, нито в трапезарията, нито в гостната. Надзъртам през прозореца на дневната.
Ето я.
Свила е телце на земята до Белиал, все още окован за дъсчената ограда.
Изтърчавам навън.
— Пейдж? Добре ли си?
Тя вдига глава и сънено мига срещу мен. Сърцето ми забавя ход, а аз издишам. Напрежението ми се оттича.
— Какво правиш тук?
Внимавам да стоя извън обсега на Белиал. Пейдж също се е настанила на косъм от обхвата му. Дори да е странно привързана към него, не е глупава.
Демонът Белиал лежи неподвижен. Зеят отворени и алени раните му, от които липсват парчета месо, но поне вече не кърви. Почти съм сигурна, че е излязъл от парализата, ала не е помръднал, откакто бяхме в гнездото.
Кожата му е спаружена. Дишането — стържещо, сякаш и дробовете му кървят. Не се лекува толкова бързо, колкото очаквах от него. Погледът му обаче ни следва, нащрек и враждебен.
Прихващам сестра ми с ръка под мишниците и я вдигам в обятията си. До неотдавна беше започнала да става прекалено тежка да я нося така, но Голямото нападение промени положението. Сега е по-лека от парцалена кукла.
Тя се размърдва и се озърта. Издава сънено бебешко хленчене — колкото да покаже, че не й харесва да я отнасям оттук. Пресяга се към Белиал, а той само се мръщи. Не изглежда притеснен или объркан от непостоянното й отношение към него.
— Гласът ти ми звучи познато — обажда се Белиал. Нито е шавнал, нито дори е мигнал. Същински труп, който си мърда очите и устата. — Къде съм те виждал?
Малко ме изнервя, че и той си мисли същото, каквото ми хрумна и на мен, като го видях за първи път в окови.
Отдалечавам се от него с Пейдж в прегръдките си.
— Твоят ангел няма на разположение много време да си върне крилата — подвиква Белиал.
— Откъде знаеш? Не си доктор.
— Рафаил почти изцяло ми откъсна едното крило от гърба. Наложи се да накарам онзи мизерен човешки доктор да го зашие обратно. Той ме предупреди, че ако това се повтори, не бива да чакам много.
— Кой мизерен доктор? Доктора ли?
— Хич не му обърнах внимание. Но, като се замисля, малкото копеле сигурно беше право. Дотук Рафаил успя само да ни остави и двамата безкрили.
— Той не е безкрил.
— Скоро ще бъде — Белиал се усмихва мрачно, оголвайки окървавени зъби.
Продължавам напред и се изкачвам на верандата. Почти съм стигнала до вратата, когато той заговаря отново. Хрипти подире ми:
— Влюбена си в него, нали? Мислиш се за много специална. Достатъчно специална да си хванеш архангел за гадже… — Сухото хъхрене на демона според мен е смях. — Знаеш ли колко хора в течение на вековете са смятали за възможно да спечелят любовта му? И са се надявали той да бъде лоялен към тях, точно както те са му верни?
Знам, че не бива да обръщам внимание на Белиал. Не може да се вярва на нито една негова дума — знам го — но въпреки това любопитството ме изгаря. Оставям сестра ми на прага.