И не са само здрави и силни — има ранени, деца, старци и болни, всички са тук, нагъчкани на малкия ни остров сред натрошен бетон и стомана. Прекалено много са.
Това е смъртоносен капан. Усещам го и в костния си мозък. Шумът, светлините, тази вечер на талантите, да му се не види, в апокалиптичния Край на дните. Каква съм я свършила?
Независимо от малкото пространство, зрителите стоят на почтително разстояние от завесите и параваните, издигнати да служат за съблекалня до сцената.
Ди скача на сцената и прави няколко подскока по нея.
— Добре свършена работа, момчета! Ще удържи няколко часа. Става! — свива шепи около устата си и подвиква на тълпата. — Шоуто започва в десет, народе!
Малко е странно, че не се обръща към съблекалнята, а по-скоро към тълпата като цяло. Но навярно е прав — тази вечер всички тук са изпълнители.
Проправям си път към самоцелната сцена и вече ме тресе пристъп на паника. Когато за последно се качвах на сцена, ангелите побесняха и обзети от религиозен плам решиха да избият всички.
Този път се намирам пред също толкова наелектризирана тълпа, но от хора. Те обаче са заредени с по-различни емоции — страх и едва сдържана паника, не кръвожадност като на ангелите.
Пред себе си имам тълпа правостоящи и съвсем малко място за маневри. Единствено размерите на бетонирания участък, избран за отпор, ограничават броя на присъстващите.
Хората са твърде близо до краищата на строшения мост, където увисналата арматура напомня мъртви ръце, протегнали се към тъмните води. Мнозина носят на раменете си деца. Тийнейджъри и бандити са се накачулили по стърчащите метални пилони, обрамчени с въжета, които се издигат към небето и изчезват във валмата на мъглата, надвиснала над тях.
Сгъстяващата се мъгла ме притеснява. Даже много. Ако не можем да ги видим, как ще се бием с тях?
57
Сигурно има над хиляда човека. По израженията на близнаците познавам, че и те не са очаквали появата на толкова народ.
— Не разбирам — признавам, когато се добирам до двамата на сцената. Облечени са в еднакви костюми на смешници с ярки кръпки; клоунски гримираните им лица и преувеличено разрошените прически са абсолютно идентични. И двамата държат микрофони с формата на огромни сладоледени фунийки.
— Защо има толкова хора тук? — поглеждам ги озадачено. — Все пак описахме подробно опасностите. Нямат ли грам здрав разум?
Ди проверява дали микрофонът му е изключен.
— И дума не става за здрав разум.
Оглежда тълпата с известна гордост.
Дум също проверява дали е изключил микрофона си.
— Не иде реч за логика или практичност, или каквото и да е там, свързано дори с капка смисъл… — хили се от ухо до ухо.
— Цялата идея на вечерта на талантите е друга — обяснява Ди и се завърта на сцената. — Това представление е нелогично, хаотично, глупаво и същевременно е дяволски забавно! — кима на Дум. — Именно това ни отличава от маймуните. Кой друг вид прави шоу на талантите?
— Добре де, ами опасността? — не се отказвам аз.
— Виж, за това нямаме ясен отговор — признава Дум.
— Те знаят, че е опасно — брат му махва на тълпата. — Знаят, че имат само двайсет и пет секунди за евакуация. Всички са наясно в какво се забъркват.
— Явно им е писнало да са просто плъхове, които ровят в боклука и търчат да си спасяват животеца. — Ди се плези на хлапетата, седнали върху раменете на татковците. — Може да са готови отново да станат хора, пък дори и само за час.
Замислям се сериозно. Откакто пристигнаха ангелите, само се крием по дупките си. Всички — дори бандитите — се страхуват. Постоянно се тревожат за храна и убежище, и за най-основните човешки потребности. Притесняват се дали приятелите и семейството им ще доживеят до утрото, притесняват се от чудовища, които ще им наскачат посред нощ и ще ги изядат живи.
А сега — нещо ново. Вечер на талантите. Глупава и безсмислена. Шантава и забавна. Заедно. Да се смеем. Да сме част от човешката раса. Наясно са какви ужаси са ни сполетели и ще се случат, но въпреки това избрали да живеем. Навярно в това да си човек има изкуство?
Понякога насред цялото това човечество се чувствам марсианка.
— Или пък — продължава Дум, — тук са, защото до един точат лиги за… — обръща се към публиката, — изумителния, магически кемпер! — и със замах обхваща задната част на сцената.