Ангелите започват да се сипят по нашия мост. Работим на групи, за да ги избутваме от него, докато още са обезсилени. Нека акулите се оправят с онези, които пърхат във водата.
Влача мрежа в екип от четирима. Готова съм да я метна върху един ангел, ала виждам мама да се мотае насред хаоса и да си крещи сама. Пускам мрежата и оставям останалите трима да се оправят с нея, а аз трескаво се втурвам в опит да прибера мама и да я насоча към прикритията.
Тя е прекалено заета, за да ме послуша. След няколко секунди осъзнавам, че крещи команди на бръснатите членове на сектата.
Те събарят току-що кацналите ангели от ръба на моста. Робите им се веят във въздуха, докато се бият и рухват от моста заедно с тях.
Започват да се хвърлят и сами, когато ангелите политат по-ниско и се озовават по-близо. Сграбчват ги направо в полет — същински човешки ракети. Понеже ангелите не очакват някаква допълнителна тежест да повлече крилата им, цопват в океана — вихър от ръце, крака и крила. Надявам се, че поне плешивковците могат да плуват.
Майка ми издава заповеди като генерал в битка, макар никой да не я чува. При все това посланието й е ясно, дори и само благодарение на жестикулацията; тя ритмично разпраща хората си в грациозен лебедов полет от моста.
За скачащите има добра мотивация да си хванат по някой ангел — ще забавят падането им и така ще имат шанс да преживеят гмуркането. Пропускащите целта си поемат на самоубийствена мисия.
Притеснявам се и майка ми да не скочи, но тя очевидно не страда от недостиг на доброволци в очакване на заповедите й. Насред хаоса на битката моето майче си има своя задача и с нищо не показва, че внезапно ще я зареже.
Да се надяваме това занимание да й помогне да не зацикли върху случващото се с Пейдж. Колкото и да се притеснявам, поне знам, че ако сестра ми не се сражаваше да спечели командването на скакалците, в момента те щяха да ни нападат заедно с ангелите.
Справяме се по-добре, отколкото си представях, и започвам да си позволявам да мечтая за шанса да спечелим тази битка. Почти чувам триумфалните викове на присъстващите, когато забелязвам как още множество ангели почернят небесата.
Пристига нова вълна. И групата е много по-голяма от вече връхлетялата ни.
По пътя към нас част от ангелите се спускат ниско над водата, превземат корабчета и се заемат да помагат на мокрите си и ранени другари. Крилатите воини в залива се катерят по пленените плавателни средства, а хората трескаво плуват надалеч. Негодниците се държат тромаво, същински давещи се ястреби, тръскат крила и ги изтърсват от кървавата вода.
Стрелците следват новите ангели с потоци откоси. Продължават да свалят и онези в полет право в пълния с акули залив, но новата група се рее извън обхвата им — като зрители. Видели са какво се е случило с по-наглите воини и се държат на разстояние.
Забелязвам и най-малкото ято. Крилата им са тъмни и опърпани. Трудно е да бъдат наречени „ангели“. Помежду им снове белокрил Адонис.
Това са Рафи и неговите Наблюдатели.
Ако едната група е на Уриил, а другата — на Рафи, тогава кои са останалите? Те зрители ли са, дошли да позяпат как върви ловът?
Осенява ме, че истинската битка тепърва започва.
Дори ако Уриил би искал да отстъпи и да опита някой друг път, вече няма начин — не и след като всички от ятото ще знаят какво е сторил. Що за велик ловец би се оказал иначе?
Уриил и ангелите му явно го осъзнават в същия момент като мен, понеже внезапно ни връхлитат стремглаво.
Музиката продължава да тътне гръмовно. Ангелите се приближават все повече, независимо, че тя става все по-шумна за тях; те са решени да довършат нападението си.
Прожекторите угасват и ни потапят в мрака.
Усещам самодейната сцена да потръпва под товара на кацащите навсякъде около мен врагове.
Светлината отново ни залива.
Наблизо има поне трима ангелски воини. Скачат високо и раздават наслука удари, докато се въртят със здраво стиснати очи. Не виждат нищо, а шумът сигурно превръща мозъците им на каша, но са готови за битка.
По целия мост се спускат ангели. Някои не улучват и остават да лежат неподвижно на бетона. Ала повечето все пак се приземяват — достатъчно невредими, че да убият най-близкия до тях човек, докато още се приспособяват към светлината и се възстановяват от удара.