Сър Еку улови възходящото течение, издигащо се почти вертикално покрай огрения от слънцето скален бряг, и го остави да го възнесе над криволичещия каньон и високо в небето.
Пред него, почти в самия център на просторната долина, се издигаше кулата на Манабийския център за гости. Сър Еку бе удължил преминаването си, доколкото бе възможно, следвайки извивките на каньона, който лъкатушеше из долината. Но повече не можеше да се бави.
Не в проява на грубост бе избягвал да отговаря на повикванията, но за да има време да подготви внимателно лъжите, на които щеше да разчита.
Освен това изпитваше едно относително непознато „чувство“, ако трябваше да прибегне до човешкия термин. Страх. Ако върху него падне дори най-малкото подозрение, най-силното защитно оръжие на манабийците, абсолютният неутралитет, нямаше да му помогне.
Самият Еку бе нарушил този политически и морален неутралитет преди известно време, когато бе осъзнал, че Вечният император вече не е в състояние да управлява и че всъщност руши Империята, която сам е създал. След което се обърна към Рюкор, за да потърси потвърждение на теориите си и да се успокои, че не е първият побъркал се манабиец.
А после намери Махони и Стен и не само потърси съвет от тях, а и обяви, че той — и следователно цялата манабийска раса — са готови да окажат съдействие при всеки опит да се предотврати, поне засега, неизбежното рухване на Империята.
Но сега Махони бе мъртъв, а Стен бягаше от своите преследвачи.
А някъде там може би вече го очакваше средството за неговото собствено унищожение и преминаване към нематериалното расово съществуване. Чудеше се кой ли ще е имперският инквизитор.
Издълженото черно тяло на Еку, със зачервени връхчета на крилете и триметрова опашка, се носеше право към Центъра. Еку усещаше, че сетивата му са напрегнати до крайност. Може би, помисли си той, защото това ще е последният път, когато изпитва насладата на родния свят. Понякога се питаше защо въобще бе избрал тази кариера, която го бе отвела далече от Сейличи и от нейните редки планински вериги и надупчен от езера свръхконтинент.
Може би трябваше да остане, да се отдаде на скромно философско поприще, да се рее из нежните ветрове и въздушни течения, да разсъждава, да преподава. Ранните му разработки за оформяне на личностна диалектика бяха съхранени някъде под земята на фиш — там, където манабийците държаха онези машини и устройства, които бяха сметнали за необходими.
Единствените изкуствени конструкции, които се подаваха над повърхността на Сейличи, бяха трите Центъра за гости и съществуването им бе предопределено от онези не-въздухообитаващи същества, които решаваха да посетят планетата. Дори на тях бе придадена формата на угаснали вулканични върхове, със скрити в „кратерите“ площадки за кацане.
Центърът усети приближаването на Еку и порталът се разтвори като зейнала паст. Еку се стрелна вътре, пърхайки с мустачки. Той долови мирисната следа, която използваше, и я последва към определената заседателна зала.
Вътре, седнал в доста нехайна поза, го очакваше имперският емисар.
Солон Кенна изглеждаше още по-напълнял и доброжелателен от предния път. Тези, които през годините бяха приемали Кенна за затлъстяла карикатура на глуповат, корумпиран политик, по правило не бяха просъществували достатъчно дълго на политическата сцена, за да могат да коригират мисленето си.
Сега Кенна беше на Сейличи, личен пратеник и палач на Императора.
— Доста време мина.
— Твърде много — съгласи се Кенна, като се надигна с лекота и го дари с усмивка. — Седях тук и си мислех за чудесата на Сейличи. — Разбира се, Кенна произнесе името правилно. Все още проявяваше забележителна привързаност към езиците, заради която навремето бе привлякъл вниманието на Императора. — Трябваше по-рано да намеря причини да пътувам дотук, особено след завръщането на Императора. Но… — Той повдигна рамене. — Времето така си тече покрай нас, а и си имам доста грижи. Знаеш ли, че подготвям мемоарите си?
— Сигурно ще са доста интересни.
Еку се държеше с нужната любезност, макар че открай време се чудеше защо хората са толкова привързани към потайните методи на политиката, вместо да предпочитат открития подход, който е далеч по-ефикасен. Не че манабийците някога позволяваха на тази вяра да възпрепятства привързаността им към заобикалките, нито способността да я прилагат на дело. Така че дори тези мемоари да бъдат публикувани, той не се съмняваше, че Кенна е готов да се изправи и на глава, само и само да скрие факта, че от съвсем малък е дълбоко покварена личност.