Рюкор.
Началникът (на Отдела за разследвания) Лайза Хайнис се пробуди внезапно — но въпреки това не помръдваше.
Първо… слуха.
Нищо.
Обоняние. Нищо.
Сега какво?
Движение. Цялата къща-лодка се поклащаше леко.
Тя отвори едва-едва очи.
Лунна светлина озаряваше единствената стая на нейния дом — захранвана от маклийнов генератор баржа, закотвена на няколкостотин метра над горските масиви на Първичен свят.
Стаята беше празна.
Съпругът й, Сам’л, похъркваше тихо в леглото до нея.
Ръката на Хайнис се плъзна към близкия край на леглото. Подмина ръба на водния матрак. Докосна дръжката на миниуилигъна. Неизменно зареденият пистолет се озова в ръката й и предпазителят бе вдигнат.
Къщата-лодка се заклати отново.
Дали някой не се катереше по котвените въжета?
Да.
Хайнис лежеше в леглото/Хайнис бе приклекнала, гола, в бойна стойка, насред стаята, стиснала в ръка оръжието. Потвърдено. В помещението няма външен.
Тя се приближи безшумно до гардероба и навлече чевръсто фототропичния комбинезон. Комбинезонът, също като пистолета, беше строго имперско оборудване и дори полицейски началник като Хайнис нямаше право да го притежава. Но както винаги ченгетата не се придържаха към законите, които налагаха на други.
Хайнис бе очаквала нещо подобно.
Тя прекоси с бързи крачки разстоянието до терасата и отвори вратата. Взе окачените на закачалката зад вратата нощни очила и ги нахлузи.
Стана светло като ден. Всичко бе в зелено, но все пак — като ден.
А сега — отвън, на терасата.
Къщата-лодка отново се полюшна.
Още не. Първо да провери… тя огледа мрака и околните хълмове. Нищо. Смени режима, премина на термално изображение. Ах. Ето там, три бледи сияния. Няколко същества.
Това трябва да е командният пост, предположи Хайнис. Значи наистина е каквото очакваше от известно време.
Освен ако не са някои от бандитите, които бе преследвала през всички тези години. Дошли да дирят отмъщение. Малко вероятно. Престъпниците винаги поставяха на първо място личната изгода.
Хайнис върна очилата на светлоусилване и надзърна предпазливо през ръба.
Ето това е.
Някой… трима… се катереха по котвеното въже. Опитни катерачи — но въпреки това въжето са поклащаше и заедно с това раздвижваше леко къщата. И тримата имаха идентични фототропични наметала, бойни жилетки и напъхани в кобурите пистолети. Някаква група за специални операции.
Е, добре, рече си тя. Това, което се надяваше да не стане, взе, че се случи. Безпокоеше се за него от мига, когато научи, че Стен е обявен за предател — тогава почти бе готова да прокълне някогашния си любовник, — знаеше, че по никакъв начин не би се съгласила доброволно на мозъчно сканиране или на някоя от останалите техники за „дълбок разпит“, използвани от Вътрешна сигурност. Не тя. И — за Бога — не и Сам’л.
Цял един шибан живот да си от правилната страна на закона и само заради някаква дребна любовна история — добре де, голяма любовна история — в далечното минало сега да те смятат за престъпник.
Отнякъде в съзнанието й изникна цитат на отдавна забравен език: „… където всяко ченге е престъпник и всички грешници са светци…“
Тя се прицели и простреля първия катерач в лицето.
Изстрелът разтърси спокойствието на нощта и отекна надалече. Мъжът падна безшумно, събаряйки по пътя си втория нападател.
Чу се писък, Хайнис се претърколи назад, протегна ръка, напипа розетката и освободи трите закотвящи въжета.
Третият катерач нададе изненадан вик и полетя безшумно надолу към смъртта си, докато къщата-лодка, освободена от въжетата, се издигна като балон под силата на антигравитационния генератор.
„Само да не решат да смутят спокойствието на съседите ми с някой от онези гадни, стари и шумни самолети, защото тогава ми е спукана работата.“
Тя дочу отвътре сумтенето на Сам’л, който се бе надигнал и вървеше право към малката масичка.
— Какво, по дяволите…?
Той не беше Стен, нито полицай или войник, и му трябваше почти половин час да се пробуди и да се облече, ала Хайнис го обичаше за това, и по други причини…