Но основната причина бе, че бяхме ядосани.
Научната фантастика, по някаква неясна причина, винаги е била в твърде тесни взаимоотношения със социалния и политически фашизъм, вероятно, главно заради невежество.
Желанието ни бе изразено най-добре от Деймън Найт в неговата класическа колекция с есета „В търсене на чудото“, където той коментира произведенията на Алфред ван Вогт:
„Струва ми се показателно, че в творбите на Ван Вогт, почти всички от които са посветени на далечното бъдеще, най-често срещаната форма на управление е абсолютната монархия, а монарсите в тези истории се обрисуват със симпатия. Дори един от неговите герои е наречен «добродушният диктатор». Не бих искал да коментирам човек, който обича монархиите… нито да си спомням, че тези истории са писани и публикувани във време, когато както страната на Ван Вогт (Канада), така и нашата страна, воюваха с диктатура…“
„Абсолютната монархия е форма на управление, еволюирала, за да отговори на феодално-икономическите условия, и която отмира навсякъде заедно с феодализма… Съвременните опити да се възроди подобна система доказаха нейната несъстоятелност. Не е престъпление за Ван Вогт като частно лице да защитава подобно мнение, ала е престъпление, когато се оказва невежество на прочут автор…“
Ето така.
Вторият цитат е по-известен:
Джон Емерик Едуард Далберг, лорд Актън, в писмо до епископ Мандел Крейтън, 1887:
„Властта по принцип покварява, абсолютната власт покварява абсолютно.“
Също толкова вярно.
Ето защо за нас бе абсурдно, че научната фантастика, независимо от широко прокламираната идея, че мисли за бъдещето и е обърната към него, в действителност посвещава прекалено много усилия да се връща назад.
Откъдето се появи и… Стен.
Използвахме всички сурови и цинични познания, натрупани през четиринайсетте години журналистическа практика, за това как в действителност действа реалната политика.
Решихме да създадем империя, която ще е достатъчно голяма и достатъчно стара, за да побира в себе си всички наши представи и възгледи за странната, мрачна и комична фигура на човешката раса. Искахме да видим тази империя през очите на обикновения човек, представителя на работническата класа, попаднал в необичайни събития.
Той трябваше да е достатъчно умен, достатъчно съобразителен и — което е най-важното — да има достатъчно чувство за хумор, за да може да оцелее. И да израсне до истински герой. Или поне до нашата представа за герой — някой с огромни буци глина вместо крака.
Уговорихме се, че историята ще е дълга, че ще се разпростре поне в осем книги. Един роман — в осем части.
Предполагахме, че ще побере поне милион думи. Днес преминахме тази граница.
И историята приключва.