Стен не би се затруднил да проникне в Аръндел.
Така е.
Но Стен е мъртъв.
Мъртъв ли е наистина?
Лудост е да се мисли друго.
Още една смразяваща мисъл. Какви са доказателствата за смъртта му? Труп няма. Нито свидетели.
Да. Но имайки предвид обстоятелствата, бягството е невъзможно.
И пак — дали наистина е невъзможно?
Призля му. Усети убождания, като от пустинни трънаци.
Императорът бе споходен от внезапното прозрение, че всичко това е някаква сложна игра.
Стен беше жив.
Той въздъхна. Какво да направи?
За първи път през дългото си царстване Вечният император не знаеше как да постъпи.
Книга пета
Краят на играта
38.
— Всички системи функционират нормално. След двайсет секунди навлизаме в региона…
Има един момент, който спохожда всяко разумно същество. Когато моралните задължения се сблъскват с инстинкта за оцеляване, в сенчестия свят на решения и действия.
Миг на колебание между лъжата и саморазрушителната истина. Между страданието на мнозина и моралния дълг към неколцина.
Теолозите го наричат „свободна воля“.
Не съществува научен термин за този момент, макар че медицината е в състояние да проследи с точност механизмите на вътрешната борба.
При хората надбъбречните жлези започват да отделят повишено количество адреналин. Органи като сърцето и белите дробове усилват дейността си. Покачват се телесната температура и кръвното налягане. В мускулите и мозъка се увеличава нивото на кислорода. Клетките, предназначени за борба с инфекция, приготвят оръжията си, за да отбият атаката. В крайния стадий преустановяват функцията си отделителните органи — за да намалят опасността от зараза, в случай че нещо проникне в тялото. Кожата се стяга, готова да отбие оръжие. Потните жлези изхвърлят навън течности, докато охладителните системи преминават в режим на готовност. Изпотяването действа и като смазка между крайниците и торса. При мъжа скротумът се прибира и тестисите се повдигат нагоре, намалявайки обема си и увеличавайки здравината.
Така поне твърди науката.
Стен би казал, че всичко това е само обикновен, животински страх.
Беше сам на малкия мостик на такткораба, втренчил очи в единствения монитор. Гледаше как насред космоса валят пламъци. Никога не беше виждал нещо, подобно на Сектор Алва.
Механичният глас отново проговори:
— Навлизане в региона след десет секунди…
Математичната част на ума му — тази, която освен това се занимаваше с поезия и музика — оценяваше красотата. Малко чудо на мястото, където се допират две вселени.
Ала душата му не съзираше нищо друго, освен дупка към ада.
— Навлизане след девет секунди — обяви гласът от говорителя.
Стен наблюдаваше как една малка комета се носи към непоследователността. Към нея се стрелнаха огнени пипала. Обгърнаха я. Кометата се разпадна с такава сила, че върху монитора блеснаха ярки светлини.
Стен следеше това, което става вътре в него. Опитваше се да овладее страха. Търсеше опора в рационалната част на съзнанието си.
— Навлизане след осем секунди — прокламира гласът.
Стен не се страхуваше, че може да сподели съдбата на кометата. Всъщност… ако трябва да е честен… страхуваше се, но съвсем малко. Такткорабът — както и всяка част от него, която би могла да встъпи в допир с антиматерия — бе облицован с Империум X в една от корабостроителниците на Ви. На Вълчите светове имаше огромни запаси от този материал.
На теория би трябвало да премине безпрепятствено през отвора към другата вселена. Вече беше пратил сонда и тя се бе върнала без повреди.
Тогава… каква е причината за страха? Опасения, че там може да има пост на Императора? Системи, охраняващи неговото съкровище? Не. Стен вече се бе справил с тези препятствия и вярваше, че няма да има повече.
— … седем секунди…
Стен се опита да прати ума си оттатък, заедно със сондата, да си представи какво е от другата страна. В една напълно различна реалност. На място, където не е желан. Където всяка, дори най-нищожната частица, ще бъде негов враг.
И той ще е напълно… сам.
По-самотен от всяко друго човешко същество. С едно изключение.
Вечният император.
— … шест секунди…
Това, което разпалваше страха му още повече, бе мисълта, че би могъл да се откаже. Притаеният в него страхливец хлипаше в своята дупка. Защо трябва да поемаш отговорност? Нека някой друг го свърши. Ако пък никой не успее, тогава майната им. Можеше да избяга и да се скрие там, където Императорът няма да го намери. А дори да го открие, той ще се изправи срещу него на своя територия. Тогава какъв смисъл да губи живота си? Ами ако всички и без това са обречени?
Те ще умрат.
Ще умре и той.
Но поне няма да ходи на онова място.
Достатъчно е само да натисне едно копче и мисията ще бъде прекратена.
— … пет секунди…
Ръката му бе плувнала в пот.
— … четири секунди…
Защо този проклет глас не млъкне?
— … три секунди…
Страхливецът в него изкрещя: „Твърде късно е вече!“
— … две секунди…
Гласът на Махони проговори от гроба:
— Превърни дявола в юмрук, момко. И удари с него!
— Една секунда…
Стен стисна пръсти. Бяха побелели от усилието.
— … начало на навлизането…
Не откъсваше очи от монитора, докато такткорабът се носеше право към Портите на ада.
Толкова малки…
Невероятно малки…
а искат да ме… убият.
Не искам да умра тук…
Моля ви.
Никой не ме познава…
тук.
Никой…
не го е грижа.
Очите му…
горчат.
Усещам цветове на…
езика си.
Някой…
… някой ме гледа.
Къде?
Страхувам се.
Къде е той?
Някъде там.
Страхувам се.
Кой е той?
Не зная.
Той ме гледа и… аз… аз съм…
Толкова малък.
Стен повърна в кофата, която бе поставил до креслото. Отвори пакет със салфетки и изтри лицето и врата си. Беше освежаващо. Изплакна устата си със стрег и плю в кофата. После надигна бутилката и пи. Дълго.
Стрегът пробуди в стомаха му огън, но той надигна отново бутилката. Огънят продължаваше да се разпалва. Топъл, приятен, познат огън. Като огнище.
Стен се надигна от пилотското кресло и размърда ръце. Мускулите му се бяха свили на възли. Кръвта се раздвижи в жилите му. Той направи няколко упражнения, на които го бяха учили още в „Богомолка“. Сетне премина цялата процедура. Около половин час страховит балет.
Влезе в миниатюрната баня и взе душ. Първо пусна гореща вода, после леденостудена, докато кожата му изтръпна напълно.
Облече чист комбинезон, направи си кафе и отнесе димящата чаша на мостика. Огледа със спокойно изражение информацията на монитора, събирана от външните сензори. Контролният модул мъркаше едва чуто, докато събираше данните от всички сензори. От време на време светваше в червено, когато трябваше да преглътне някой особено голям къс информация.
Стен кимна и отпи от кафето.
Сега вече се чувстваше в отлична форма.
След няколко минути компютърният анализ ще приключи. Ще бъдат разшифровани основните закони на тази вселена. Корабният компютър ще определи параметрите на тази нова реалност.
И тогава Стен и корабът му ще престанат да бъдат само слепи посетители.
Той се облегна назад в креслото, посръбвайки от чашата, докато очите му следяха машинално колонките данни, пресичащи с огромна скорост монитора.
Стен си изравяше местенце в тази нова вселена по единствения начин, който познаваше. И той се наричаше рутина. Стар войнишки трик. Измислен от хора, привикнали да менят мястото за служба. Колкото далече и да си от дома, в каквито и странни места да си попаднал, рутината ще ти помогне да го преодолееш. Дребните неща. Познатите неща. Като да се погрижиш за себе си. Да се измиеш и срешеш. Да се изкъпеш — първо с гореща, после със студена вода. И да пиеш кафе. А после спокойно и хладнокръвно да оцениш ситуацията.