В помещението стана тихо, много тихо, като тишината на мразовитата нощ отвън.
— Не знам за това — обади се накрая Алекс. — Туй е философия, сиреч нещо, дет’ не е разрешено на шотландския боец, инак ще го изхвърлят от кръчмата и ще го оставят да пие и пикае с британците. Но знам една история. Ако щеш, наречи я притча. Имало едно време един мъж, дет’ много обичал да ловува. Та му казали значи, че най-страшният лов на Земята е ловът на мечки. Синд, нали знаеш какво е…
— Знам какво е мечка, Алекс. Много пъти си наричал така Ото. Продължавай — отвърна тя.
— Хубаво. Та значи, отива мъжът с пушка в гората и се оглежда. И скоро вижда мечката. Бум-бум-бум и мечката пада. Мъжът отива там, но за негова изненада от нея няма и следа. Туп-туп по рамото и кат’ се обръща, мечката зад гърба му. „Ако искаш да живейш — рекла му тя, — ще паднеш на колене и ще извършиш един отвратителен сексуален акт с моето тяло“. Мъжът офкал и пъшкал, но мечката имала големи зъби и ръмжала, та накрая се принудил да падне на колене и… Кат’ свършил, се прибрал в лагера. Много ядосан. Почти готов да си тегли куршума. Но първо — рекъл си той — ще одера оназ мечка. На идната сутрин пак отива в гората и по някое време съзира мечката. Бум-бум-бум и мечката пада. Мъжът хуква нататък, уверен, че си е отмъстил, но… пак няма мечка. Туп-туп по рамото. Ето я мечката! Извисява се над него. И му вика: „Ако искаш да живееш, ще се съблечеш, ще се обърнеш с гръб към мен и аз ще осъществя един отвратителен сексуален акт с тялото ти!“ И пак хър и мър, ма к’во да прави, кат’ мечката е толкова силна. Та мъжът пада на колене и… После, кат’ са свършва значи, мъжът се връща в лагера. Чувства се по-отвратително, отколкото през целия си живот. Да си тегли куршума му се струва най-добрата участ от всички възможни. Но първо… мечката трябва да умре! Затуй още на идната сутрин става рано и беж в гората. Отново вижда мечката. И отново вдига пушката. И пак има бум-бум-бум. Мечката пак пада. Ловецът се втурва нататък. И пак от мечката няма и следа! Някой го тупа по рамото. Мъжът вече знае кой е т’ва и кат’ се обръща, вижда мечката. Тя го оглежда изотгоре и му вика: „Момко, ти май не си дошъл за лов, а?“
Стен втренчи поглед в лицето на Килгър, на което трепкаше добродушна усмивка.
— Ясно — рече той. После се обърна. — Рюкор, ако използваш данните от мозъчното ми сканиране, ще можеш ли да помогнеш на инженерите да сглобят картината на проект „Браво“? Упътване за производство на АМ2?
— Бих могла.
— Това е молбата ми. Ще повикаме някоя известна журналистка — може би онази Ранет, която създаваше проблеми на Императора — и ще я помолим да разпространи информацията. Искам да достигне до всички възможни медии. Второ: помолете Ото да извлече записите от полета на моя такткораб. Това ще е достатъчно, за да се дадат приблизителните координати на непоследователността и съкровището на Императора. Нека те също станат достояние на обществото. Нека всеки, който иска АМ2, да знае откъде може да си го набави.
Рюкор се завъртя с плисък във ваната.
— Интелектуално напълно го одобрявам — отвърна тя. — От моя лична гледна точка смятам, че е добре за имиджа на съществото Стен. Но имайки предвид ефекта върху масите…
— Не мога да мисля за тях — прекъсна я Стен. — Та аз едва успявам да се грижа за себе си. Всичко, което правя, е, че казвам… Ето. Ето къде е АМ2. Ето го ключът за царството. Всяко същество може да стане крал или кървав деспот. Нека те направят вселената такава, каквато им харесва. Рай или пустиня. Това не е за мен. Не искам да играя на бог. Нито сега, нито когато и да било.
За миг му се стори, че чува шепота на другите същества в помещението. На мъртвите и на живите. Дали това бе съгласие? Или разочарование?
Но те си бяха отишли. Завинаги.
Погледна към Алекс.
— Мислиш ли, че някой ще ми завижда за „Виктори“?
— Не смятам тъй, момко. И винаги ще има мъжкари кат’ Ото, дет’ ще са доволни да служат.
— Добре. Сега. Ще те попитам отново дали ще останеш с мен.
— Ще ми трябват няколко седмици, шефе. Искам да представя момите на мама. Или може би към месец. Ще ми отпуснеш ли толкова?
Стен кимна.
Алекс се ухили и отиде при вратата, където чакаше Рюкор.
— Ах, момко. Страхотно ще бъде, казвам ти. И няма да оставим нито една змия несмачкана в цялата галактика.
После с Рюкор излязоха.
— Остави ме за накрая — подхвърли Синд.
— Така е.
— Ще ме питаш ли?
— Разбира се. Имаш ли някакви важни планове за следващите няколко столетия?
Синд не отговори.
Вместо това го целуна.
Сетне го улови за ръката… и двамата се приближиха към вратата на балкона. Синд я отвори и излезе навън в ясната, мразовита нощ.
Никой от двамата не почувства студа.
Те погледнаха нагоре и отвъд — към непознатите звезди, които се простираха до безкрая.
Нещо като обяснение
Идеята за Стен ни хрумна преди няколко години. Беше окуражена от факта, че по това време малко хора пишеха такъв тип научна фантастика, с каквато израснахме и каквато харесвахме. Положение, което, за наша радост, напоследък се промени.
Но основната причина бе, че бяхме ядосани.
Научната фантастика, по някаква неясна причина, винаги е била в твърде тесни взаимоотношения със социалния и политически фашизъм, вероятно, главно заради невежество.
Желанието ни бе изразено най-добре от Деймън Найт в неговата класическа колекция с есета „В търсене на чудото“, където той коментира произведенията на Алфред ван Вогт:
„Струва ми се показателно, че в творбите на Ван Вогт, почти всички от които са посветени на далечното бъдеще, най-често срещаната форма на управление е абсолютната монархия, а монарсите в тези истории се обрисуват със симпатия. Дори един от неговите герои е наречен «добродушният диктатор». Не бих искал да коментирам човек, който обича монархиите… нито да си спомням, че тези истории са писани и публикувани във време, когато както страната на Ван Вогт (Канада), така и нашата страна, воюваха с диктатура…“
„Абсолютната монархия е форма на управление, еволюирала, за да отговори на феодално-икономическите условия, и която отмира навсякъде заедно с феодализма… Съвременните опити да се възроди подобна система доказаха нейната несъстоятелност. Не е престъпление за Ван Вогт като частно лице да защитава подобно мнение, ала е престъпление, когато се оказва невежество на прочут автор…“
Ето така.
Вторият цитат е по-известен:
Джон Емерик Едуард Далберг, лорд Актън, в писмо до епископ Мандел Крейтън, 1887:
„Властта по принцип покварява, абсолютната власт покварява абсолютно.“
Също толкова вярно.
Ето защо за нас бе абсурдно, че научната фантастика, независимо от широко прокламираната идея, че мисли за бъдещето и е обърната към него, в действителност посвещава прекалено много усилия да се връща назад.
Откъдето се появи и… Стен.
Използвахме всички сурови и цинични познания, натрупани през четиринайсетте години журналистическа практика, за това как в действителност действа реалната политика.
Решихме да създадем империя, която ще е достатъчно голяма и достатъчно стара, за да побира в себе си всички наши представи и възгледи за странната, мрачна и комична фигура на човешката раса. Искахме да видим тази империя през очите на обикновения човек, представителя на работническата класа, попаднал в необичайни събития.
Той трябваше да е достатъчно умен, достатъчно съобразителен и — което е най-важното — да има достатъчно чувство за хумор, за да може да оцелее. И да израсне до истински герой. Или поне до нашата представа за герой — някой с огромни буци глина вместо крака.
Уговорихме се, че историята ще е дълга, че ще се разпростре поне в осем книги. Един роман — в осем части.
Предполагахме, че ще побере поне милион думи. Днес преминахме тази граница.
И историята приключва.