Къщата-лодка се заклати отново.
Дали някой не се катереше по котвените въжета?
Да.
Хайнис лежеше в леглото/Хайнис бе приклекнала, гола, в бойна стойка, насред стаята, стиснала в ръка оръжието. Потвърдено. В помещението няма външен.
Тя се приближи безшумно до гардероба и навлече чевръсто фототропичния комбинезон. Комбинезонът, също като пистолета, беше строго имперско оборудване и дори полицейски началник като Хайнис нямаше право да го притежава. Но както винаги ченгетата не се придържаха към законите, които налагаха на други.
Хайнис бе очаквала нещо подобно.
Тя прекоси с бързи крачки разстоянието до терасата и отвори вратата. Взе окачените на закачалката зад вратата нощни очила и ги нахлузи.
Стана светло като ден. Всичко бе в зелено, но все пак — като ден.
А сега — отвън, на терасата.
Къщата-лодка отново се полюшна.
Още не. Първо да провери… тя огледа мрака и околните хълмове. Нищо. Смени режима, премина на термално изображение. Ах. Ето там, три бледи сияния. Няколко същества.
Това трябва да е командният пост, предположи Хайнис. Значи наистина е каквото очакваше от известно време.
Освен ако не са някои от бандитите, които бе преследвала през всички тези години. Дошли да дирят отмъщение. Малко вероятно. Престъпниците винаги поставяха на първо място личната изгода.
Хайнис върна очилата на светлоусилване и надзърна предпазливо през ръба.
Ето това е.
Някой… трима… се катереха по котвеното въже. Опитни катерачи — но въпреки това въжето са поклащаше и заедно с това раздвижваше леко къщата. И тримата имаха идентични фототропични наметала, бойни жилетки и напъхани в кобурите пистолети. Някаква група за специални операции.
Е, добре, рече си тя. Това, което се надяваше да не стане, взе, че се случи. Безпокоеше се за него от мига, когато научи, че Стен е обявен за предател — тогава почти бе готова да прокълне някогашния си любовник, — знаеше, че по никакъв начин не би се съгласила доброволно на мозъчно сканиране или на някоя от останалите техники за „дълбок разпит“, използвани от Вътрешна сигурност. Не тя. И — за Бога — не и Сам’л.
Цял един шибан живот да си от правилната страна на закона и само заради някаква дребна любовна история — добре де, голяма любовна история — в далечното минало сега да те смятат за престъпник.
Отнякъде в съзнанието й изникна цитат на отдавна забравен език: „… където всяко ченге е престъпник и всички грешници са светци…“
Тя се прицели и простреля първия катерач в лицето.
Изстрелът разтърси спокойствието на нощта и отекна надалече. Мъжът падна безшумно, събаряйки по пътя си втория нападател.
Чу се писък, Хайнис се претърколи назад, протегна ръка, напипа розетката и освободи трите закотвящи въжета.
Третият катерач нададе изненадан вик и полетя безшумно надолу към смъртта си, докато къщата-лодка, освободена от въжетата, се издигна като балон под силата на антигравитационния генератор.
„Само да не решат да смутят спокойствието на съседите ми с някой от онези гадни, стари и шумни самолети, защото тогава ми е спукана работата.“
Тя дочу отвътре сумтенето на Сам’л, който се бе надигнал и вървеше право към малката масичка.
— Какво, по дяволите…?
Той не беше Стен, нито полицай или войник, и му трябваше почти половин час да се пробуди и да се облече, ала Хайнис го обичаше за това, и по други причини…
Нощният вятър улови къщата и я запрати над гората. Хайнис дочу отвътре трополене от падащите картини и разбити чинии. Шмугна се през вратата, като се подпираше на стената, докато лодката се носеше на зигзаг в небето.
— Група за отвличания — обяви тя, макар че в сегашното си състояние Сам’л едва ли щеше да схване какво му казва. — Всичките в униформи. Имперски главорези.
Сам’л я гледаше стъписано.
— Уф! — рече накрая. После кимна. — Предполагам, че е трябвало да се случи. Макар че бих предпочел да сме по-активни, вместо само да бягаме.
— Първо ще бягаме — успокои го Хайнис. — После ще се скрием. А след това ще имаме достатъчно време да измислим друг план.
Тя повдигна капака на сандъка и извади отвътре два персонални „парашута“ — снабдени с маклийнови генератори раници, които бяха в състояние да свалят човек с нормално тегло от височина два километра до земното равнище, преди да им се изтощят батериите.
Когато къщата-лодка достигне височина четири километра, те ще скочат през терасата и ще летят в свободен полет два километра. Твърде дребни цели, за да бъдат засечени от имперските датчици. Сам’л бе учителят й по този спорт.
Ще имат достатъчно време да си върнат дължимото. Да. Ако извадят късмет, добави мислено, но предпочете да не го споделя със Сам’л, докато му помагаше да си сложи раницата.
Дори сега, в най-тъмния час на нощта, кулата все още бе като мъждива дъга в дъното на клисурата.
Вътре Мар и Сен спяха неспокойно, свити един до друг. Изглеждаха почти на същата възраст, както много години по-рано, когато двамата бяха имперски доставчици, а Стен — още млад капитан, командващ отряда телохранители гурки. Може би козината им бе потъмняла леко, бе станала по-наситено златиста. Но нищо друго не се бе променило. Двамата милкенци, финансово стабилни след пенсионирането си, все още обичаха красотата и самата любов. Влюбените бяха не само приятели на Стен, макар че не го бяха виждали от години, но бяха устроили онази забава, след която Хайнис и Стен бяха станали любовници.
Мар се пробуди внезапно. Седна. Сен подсвирна въпросително, премигвайки с големите си очи.
— Сигурно е само сън.
— Не. Гравикола. Приближава долината.
— Нищо не виждам. Сънувал си.
— Не. Ето там. Погледни. Лети без светлини.
— О, скъпи. Усещам пръстите, докосващи душата ми. Колко е студено. Нощем, без светлини. Ако спре, няма да се отзоваваме.
Мар премълча.
— Казах, че няма да се отзоваваме. В тези времена, когато Императорът не е това, което беше, само глупак би отворил вратата посред нощ. Тези, които идват нощем, не може да са приятели.
Мълчание. Гравиколата спря отвън.
— Студеното се усилва. Не го ли усещаш?
— Усещам го.
— Звънецът. Кой може да е?
— Не зная.
— Не включвай светлините. Може да си тръгнат.
Стройната ръка на Мар се пресегна и отвън четири прожектора осветиха паркинга.
— Глупак — тросна се Сен. — Сега вече знаят. Кои са те?
Мар надзърна отвън.
— Двама. Човеци са. Единият е мъж. Другата — жена. Не познавам мъжа… но жената ми се струва позната.
— Да. Така е. Тя носи пистолет. Изключи осветлението.
— Познах я — обяви Мар. — Тя е полицайката. Преди няколко дни ме повика по някакви неясни причини. Чудех се защо.
— Коя полицайка… ах, Хайнис.
— Да. Тази, която обичаше Стен.
— Тогава сигурно бяга. Императорът навярно е наредил да разпитат всички, които го познават. А тя знае нещо. Инак нямаше да се крие.
— Сен. Мисли. Ти не би ли бягал от ужасния Пойндекс? Този, който лично уби Махони?
— Изключи осветлението. Връщай се в леглото. Не се занимаваме с човешка политика.
— Видя ли? Сега си тръгват. Нека друг ги прибере.
Мар не отговори. Стори му се, че чува хрущене на обувки отвън и долу, на паркинга.
— Веднъж един човек ми каза — заговори той, — че ако му се наложи да предаде другар или родината си, надява се да има достатъчно сили, за да стане предател.
Наведоха се един към друг и антенките им се допряха. Сен се дръпна назад.
— Е, добре — рече той. — Но не се опитвай да ми говориш за вярност и всички останали сложни човешки емоции. Просто искаш да имаш гости, на които да готвиш отново.
Ръката му описа полукръг.
И изведнъж кулата се озари от светлина, поздравяваща с добре дошли Хайнис и Сам’л.