— Стен — обади се Фрестън, от борда на „Виктори“. Беше се преместил в комуникационната, за да поддържа връзката. — Уловихме сигнал.
— Откъде?
— От Вулкан. Доста е слаб и идва откъм сърцевината. Слаб и непостоянен. Като изтощен радиомаяк. Засякохме го заедно с „Аойфи“. На твоя дисплей ще се намира към дванайсет часа.
— Това се наричаше Окото — рече Стен. — Остани на връзка.
Той забави рязко скоростта и се обърна към Алекс.
— Чух — заговори без предисловие Алекс. — Но туй повдига много нови въпроси. Ако Махони е оставил нещо, трябва да е прикачил към него и предавател. За да ни опрости работата, тъй де. Но ако е тъй, значи може и друг да го засече, като минава наблизо. Да не говорим, че батериите няма да издържат вечно.
— Така е — съгласи се Стен. — Може би някой друг го е поставил.
— Без да знае за нас или без да е прибрал стоката. Или цялата таз проклетия е минирана и ни чакат да се напъхаме вътре, за да ни видят сметката.
— Възможно. Което означава, че трябва да сме дваж по-внимателни, когато се озовем вътре.
— Аха. Но все пак нищо чудно да писука някоя все още дишаща електроника.
— Каквото и да е, ще започнем с Окото. Поне там сме си у дома. Или бяхме, някога. Онзи стар лайнер трябва да е някъде там. Но не — няма как Махони да знае за него. Дали да не надзърнем в неговия стар офис, където се бе настанил, докато шпионираше, а същевременно се преструваше на вербовчик. Махони не би рискувал, без да знае дали ние сме били в течение… О, по дяволите!
— Мда, не е лесна таз работа. С тоз човек нивга не знаеш какви ги е замислил.
— Барон. Торесен. — Име, което никога нямаше да забрави. В последния дуел Стен бе предизвикал убиеца, разправил се със семейството му — и го бе убил.
Неговият апартамент бе в горната част на Окото, в купола, побиращ офиса на Торесен, градината и други жилищни отсеци.
— Това ще е, но не бива да отиваме право там. Нито ще се навъртаме тук, такива големи и лесни мишени.
Стен включи костюма на пълна мощност и Килгър го последва в точно изчислена траектория. Вдясно от тях, докато „летяха“ над Вулкан, имаше огромна пробойна в страната на планетарната обшивка, където бомбите на Килгър бяха взривили лабораторията на проект „Браво“. Това означаваше, че някъде под тях е тесният апартамент, в който Стен бе израсъл. Нищо чудно все още да е обзаведен както някога, с картини от зимни пейзажи на граничния свят, на който майка му бе оставила шест месеца от живота си. Не, няма да отиде там. Ще бъде прекалено.
Той изключи тази част от съзнанието си. Приближаваха Вулкан.
Стен се приземи върху оголена част от обшивката. Килгър кацна до него и извади от куфарчето си предварително приготвения взрив, сетне го прилепи за обшивката на Вулкан. Задейства таймера и махна на Стен да се отстранят. Самият Алекс, стар сапьор, се отдалечи в космоса, без да бърза, и остана да се рее едва на няколко метра.
Таймерът отброи времето, зарядът избухна, изпращайки поток от разтопен метал през обшивката. Груб, но относително безшумен начин за проникване. Нямаше свистене на изтичащ въздух. Вулкан — или поне тази част от него — бе останала без атмосфера.
Килгър се приближи и откърти няколко нащърбени парчета от ръба. Направи го като човек от свят със силна гравитация, без видимо усилие и без да прибягва до псевдомускулатурата на скафандъра.
После се промушиха през отвора.
Чернилка. И двамата включиха светлините на шлемовете. Намираха се в някакъв машинен цех.
Стен се подаде обратно през отвора.
— Вътре сме — предаде той по радиото. — Няма проблеми. Стойте на изчакване.
Той настрои навигационната система на скафандъра да го отведе при окото и се отправиха на път. Миниатюрният му предавател щеше да държи „Виктори“ в течение за тяхното придвижване.
Без въздух, без гравитация.
Беше доста по-бързо да използва двигателя на скафандъра и да „лети“ към Окото. Стен неволно се зачуди какво ли би си помислил седемнайсетгодишният делинк, ако види някой да се носи по този начин из Вулкан.
Сигурно щеше да го сметне за нещо невероятно, а сетне да обмисли как би могъл да го приложи за някой набег.
Изкушаваше се да увеличи скоростта, особено когато маршрутът им минаваше през открити пространства. Изкусително — но и смъртоносно, ако са им заложили клопка. Или ако нещо непознато и опасно дебне в дъното на този машинен цех.
Продължиха нататък и „нагоре“ през хангара. Огромни шлюзове, създадени да побират цели кораби, зееха към вакуума. Навсякъде имаше следи от взривове и прибързан демонтаж. Крадците не си бяха направили труда да затворят след себе си вратата.
Един страничен коридор с овъглени стени водеше на „север“ — право към Окото.
Внезапно се озоваха в огромна празнина — дупка в металната конструкция, простираща се на няколко нива надолу и достигаща открития космос. На това място един от имперските щурмови кораби се бе забил в обшивката на Вулкан, създавайки отвор, през който да проникнат имперските гвардейци.
— Трябва вече да сте в обхвата на сигнала — прошепна им Фрестън. — Честота 6–3-Кило-четири. — Стен я зададе на резервната радиостанция. И веднага го чу — тихо бръмчене, което прекъсваше от време на време, появяваше се и се усилваше. Наистина приличаше на ориентиращ авариен сигнал, излъчван от губещ мощност предавател.
Сега вече бяха близо до „върха“ на Окото и до купола на Торесен.
Макар че нямаше търпение да продължи, Стен забави ход. Отпред имаше голяма врата. Една от многото заграждащи бариери — въздушни шлюзове, — предназначена да спре утечката на атмосфера в случай на повреда.
Алекс понечи да я изтика встрани, но се спря, преди Стен да го е предупредил.
Вратата не поддаваше. Интересно. Дали пък от другата страна нямаше атмосфера?
И в този момент „6–3-Кило-четири“ замлъкна.
Фрестън се покашля, вероятно готвейки се да съобщи на Стен за изчезването на сигнала.
— Зная — прошепна Стен. — Сигналът изчезна. Следи на монитор. Не предавай открито. Само кодово щракане.
От самото начало знаеше, че няма да е лесно.
Килгър сви ръка и прибра миниуилигъна в кобура. Повдигане на вежди. Да взривя ли вратата, шефе?
Поклащане за не. Знак — назад.
Стен натисна копчето за задействане на шлюза.
Чу се стържене и шлюзът постепенно се изпразни от въздуха, сетне вратата се отмести. Стен понечи да продължи, но Килгър го спря. Прикривай ме… и Стен зае позиция. Алекс се мушна през отвора, завъртя се и опря гръб на стената.
Влязоха и затвориха вратата.
Сега вече сами се бяха напъхали в клопката. И двамата изключиха светлините на шлемовете. Едно е да си безпомощна мишена, друго — да светиш, за да те уцелят още по-лесно.
Шлюзът се задейства.
Стърженето спря, но светлинният знак „Атмосферата изравнена“ не светна. Изгорял. Вероятно.
И вътрешната врата не се отмести автоматично.
Намираха се в купола на Торесен.
Двамата мъже заеха позиция при вътрешната врата с готови за стрелба оръжия. Стен усещаше натиска на скафандъра върху тялото си, усилен от наличието на околна атмосфера. И откъде се бе взела тази атмосфера? Нима куполът на Торесен бе построен толкова добре, че съхранява въздушната смес с години, след като е бил изоставен? Малко вероятно.
Той погледна към датчика. Неутрални газове 75%, кислород 18%, незначителни следи от други газове. Половин процент въглероден двуокис. Издишан от някое същество? Може би.
Газовият анализ за съвместимост не функционираше.
Налягане половин-И.
През прозрачните стени на купола се процеждаше достатъчно звездна светлина, за да може Стен да вижда, без да се налага да включва осветлението на шлема.
Килгър посочи с ръка и той видя купчината празни кислородни бутилки. Ето откъде се е взела атмосферата — някой ги бе донесъл тук на ръка.
Куполът на Торесен беше огромен. Представете си джунгла, която се е пооголила за времето, докато е била лишена от атмосфера. Градина. Отпред и горе бяха офисът и жилищните помещения на Торесен. Сега на Стен и Алекс предстоеше да пресеят целия купол, защото не знаеха нито какво търсят, нито къде.