Той се измъкна от тежката раница и едва не се хлъзна надолу по стръмния заледен хълм. Назад по следите? Той се огледа.
Далече в ниското едва се различаваха двойните следи от техните ски, водещи нагоре из това немощно подобие на планина, на което бяха спрели. Преди около два километра склонът бе станал твърде стръмен и се наложи да пристегнат ските за раниците и да си поставят котки. Километър по-късно, при увеличаващ се наклон, двамата се завързаха с въже.
Два километра… още един… разстояния, измервани с флотски представи, по въздуха. В действителност бяха свалили ските малко след зазоряване, а ето че денят наближаваше своя край. И по-добре час по-скоро да решат какво да предприемат — Стен не искаше да прекара нощта в спален чувал върху стръмен хълм без нищо, за което да го завърже.
Ако не за друго, поне заради идеите му относно добродетелността на Синд…
Бе пристигнал в избраната от него база за операциите — родният свят на борите във Вълчия звезден куп, — без да срещне никакви имперски бойни кораби. Сега смяташе да подготви своята кампания и да тръгне на война.
Все още очакваше да получи разрешение за използването на техния свят от Борския съвет. Но поне бе посрещнат с овации, покани за пиянски гуляи и доброволци, готови да се присъединят към него и да убиват някого — когото и да било.
Но беше необходимо време, за да се съберат борските старейшини, и още повече, за да вземат решение. Вероятно наследство от далечното им, сковано от студ и лишено от забавления минало.
Самата Рюкор се нуждаеше от известно време и усамотение, за да помисли върху това, което може да се направи срещу Империята от нейна гледна точка.
Нямаше и следа от потенциалните съюзници на Стен — нито гаранции, че ще се появят. Засега контрабандистите вероятно осъзнаваха, че един съюз с него може да им осигури по-скоро гибел, отколкото свобода.
А войниците на Стен — от неговите помощници от посолството до борите и гурките — бяха изтощени от дългите безсънни часове. Не бяха отдъхвали от времето, когато пристигнаха на Алтай. Дори гурките бяха изнурени и жадни за кръв.
Уморените същества допускат грешки, а Стен не можеше да си позволи такива.
Той разпредели четирите си кораба из Вълчите светове, замаскира ги добре на незначителни летища и даде на войниците си време да отдъхнат. Безпокоеше се, че присъствието му при борите може да бъде засечено от имперските агенти, но Килгър му каза да не го взема навътре. Вече имаше план и щеше да се погрижи за този дребен проблем преди собствената си ваканция. Която щеше да включва Ото, огромни количества стрег и неприятностите, в които щеше да се замеси.
Синд вече бе изработила черновата за операция „Ваканция“. Един обичаен любовен партньор би потърсил тропически океани и красиви острови с десетзвездни курорти и двайсететажни небостъргачи. Но Синд беше наследница на Джан, израснала сред Бор и имаше богат опит във военни действия. За нея ваканцията означаваше място сред дивата природа — и представите на Стен не бяха много по-различни.
Борската планета-майка бе все още леден свят, макар че борите с неохота бяха премахнали част от ледниците, след като популацията им нарасна. Из целия свят бяха разпръснати вулканични „острови“ — оазиси насред вкочанената земя. Повечето от тях бяха заселени преди хиляди години, но имаше и свободни.
Синд възнамеряваше да отвлече Стен и да го откара на някой от тях, и се постара да узнае къде има най-добри условия за ски и дори за зимен алпинизъм. Стен я бе научил на скално катерене и с течение на времето тя не само бе станала добра колкото него, а дори се смяташе за негов учител.
На една от скорошните въздушни снимки тя се натъкна на нещо по-добро. Нямаше го на картата. Напълно неизследвано местенце. Всичко, което се искаше, бе да вземат пилот и гравишейна и щяха да са там за час.
Синд бе доволна. Това също бе част от плана. Да стигнат дотам бе половината от забавлението.
И така, нарамили раници, достатъчно тежки, за да се олюляват, те накараха Килгър да ги остави в края на един черен път с обещанието да се върне след пет дни, за да ги вземе — или да организира издирването им.
Една от причините раниците им да са толкова тежки бе, че и двамата не си падаха по сухите порциони. Дори сред дивата природа предпочитаха да се наслаждават на известен комфорт.
В началото щяха да се придвижват със ските из ниските склонове. Когато стигнат планината, щяха да продължат нагоре по коритото на една замръзнала река и през клисурата до тайното място на Синд. Тъй като картата, с която разполагаха, не беше точна, щяха да се ориентират по въздушната снимка.
Стигнаха това място недалече под планинския връх, където реката ставаше вертикална и се превръщаше в трийсетметров замръзнал водопад. Тук попаднаха в клопка.
Ама че го измислих, кореше се Синд.
— Ще видя дали не можем да се спуснем по този склон до цепнатината, която преминахме преди час — посочи тя. — И оттам да изкатерим върха. После можем да слезем, докъдето искаме.
— Изглежда доста работа ни чака.
— Стига си се оплаквал.
— Не се оплаквам. Аз хленча. Колко въже имаме?
— Седемдесет и пет метра.
— По дяволите! — изруга Стен. — Май друг път няма да се правя на велик алпинист. Точно сега малко клинове, скоби и котвички щяха да ни дойдат добре. Или пък стълбичка. Но хубаво, щом трябва, ще го направим по трудния начин.
Той откачи въжето, нагласи раницата си така, че да не се хлъзне обратно, прекара въжето през колана си, пое си дълбоко дъх и започна да се катери.
Нагоре по ледопада.
— Никак не ми харесва тази работа — мърмореше под нос. И така беше — единствената причина, поради която смяташе, че може да изкатери ледената стена, бе, защото беше виждал как го правят веднъж в един филм и защото беше прекарал уикенд с един от инструкторите си в „Богомолка“ — какво ли стана с нея, зачуди се той. Та тази млада дама бе вманиачена на тема катерене по водопади, дори когато температурата бе далеч под нулата.
Най-добре беше да последва съвета на Синд и да не приказва излишно.
Не е чак толкова зле, помисли си той. Все едно да висиш на лост и от време на време да се набираш.
Поне ледът бе здраво замръзнал и твърд. Нямаше опасност да се разтопи.
А и имаше на какво да стъпва и почива. Точно това правеше в момента.
— Как се нарича това? — извика Синд на няколко метра под него.
— Самоубийство — отвърна задъхано Стен.
Задържаше се с два от шиповете на своите котки — остриета от подсилена метална сплав с хоризонтални зъбци към пръстите.
Единият му крак внезапно застърга по леда и Стен увисна. Той се завъртя няколко пъти, докато се успокои и ориентира в обстановката, набра се отново, протегна ръка, залови се за една цепнатина и се закрепи с другия крак. Още половин метър нагоре.
Две вдишвания и отново на работа.
И отново. И отново.
Изведнъж ледът над него свърши и вече нямаше за какво да се задържа. Той се поколеба. Протегна ръка встрани. Към стърчащия скален издатък.
Скала? Нима водопадът бе свършил?
Да, най-сетне.
Стен се издърпа с благодарност на равната площадка и въздъхна. После се откачи от въжето и извика на Синд.
Първо изтегли раниците, завързани за въжето. Отново тежко дишане. „Не само остарявам, но и ставам немощен“ — помисли си с горчивина.
А сега бе ред на Синд. Почака — въпреки нетърпеливите й викове, — докато се възстанови напълно. Би преживял загубата на някоя раница, но…
Синд се закачи и извика:
— Никога не съм го правила.
— Всички момичета го казват.
Синд започна да се катери. Приплъзваше се ловко нагоре по ледопада, сякаш го бе тренирала цял живот. Нямаше и следа от задъхване.
— Не мислех, че и ти би могъл да го направиш — рече му горе.
— И това го казват момичетата.
Стен метна раницата на гърба си, помогна на Синд с нейната. Намираха се в покрайнините на замръзнало езеро. Навътре ледът се скриваше от мъгла.
Точно пред тях — на не повече от петдесет стъпки нагоре — се спускаше облак. Чудесно. Сега ще трябва да се катерят в мъгла.