Цялата обезопасителна търговска система на Империята отиде по дяволите.
Измина един почти пълен цикъл, преди търговията да се върне към нормалното си състояние. Първите панически реакции на добрия капиталист са да посегне към златото. Да превърне всички ликвидни средства в нещо сигурно.
Бяха разпратени нареждания — но не можеха да бъдат изпълнени. Няколко обменни компании преустановиха продажбите. Банки обявиха, че са във ваканция. Някои много богати корпорации бяха принудени да банкрутират, тъй като акционерите изтеглиха дяловете си. Други пък използваха това не само за да удължат живота си, но и да заемат опразнените позиции. Наложи се борсовите посредници да си водят писмени бележки. И да общуват вербално.
Стен бе много доволен. Особено след като грандиозният план на Айда доведе до желаните резултати — всички инвеститори прекратяваха дейността на ликвидните обмени и купуваха на сигурно, а най-сигурното естествено бе имперският АМ2 кредит, който не само повиши главоломно цената си, но и стана дефицитен. И за известно време, независимо какви количества кредити изсипваха на борсата имперските банкери, сривът изглеждаше неспасяем. Но постепенно мощното финансиране започна да оказва ефект и махалото спря своя ход. Ала джуджето бе замахнало с перцето — и топката се беше преместила. Още едно начало на друг фронт от всеобщата война на Стен.
Стен си приготвяше в усамотение самотна вечеря, опитвайки се да се успокои с мисълта, че най-доброто отмъщение е да живееш разумно. Още един съвет, който, изглежда, неусетно бе получил от Вечния император.
Вечерята всъщност представляваше най-обикновен земен сандвич. Пълнежът трябваше да е флейка от млад вол.
Но със същия успех можеше да се нарече „Най-добрият сандвич с флейка“.
По-рано този ден, преди обширната документация да погълне напълно съзнанието му, той бе нарязал на дълги ленти месото, сетне го бе поставил в марината — състояща се от зехтин и „Гинес“, невероятната тъмна бира, за която бе научил точно преди последната му среща очи в очи с Императора. Освен това естествено имаше чесън, сол и пипер.
Сега, разбира се, беше дошъл моментът за скарата. Стен взе размекнато от топлината масло, малко настърган на ситно, изсушен магданоз, мащерка и добави към всичко това чаена лъжичка риган. Намаза маслото върху прясно изпеченото хлебче, зави го в станиол и го остави да се топли.
После дойде ред на резенчетата лук. Много лук. Запържи ги с масло и чушка. Веднага щом започнаха да цвърчат апетитно, ги извади и остави, за да са готови да ги прибави към сандвича. Дойде време и за флейката, която вече ухаеше невероятно примамливо. Разопакова хлебчетата, постави върху тях месото, посипа отгоре лук и се зае с холестероцида.
За салата бе подготвил тънко нарязани градински домати, полети обилно със зехтин.
Зазвъня комуникаторът. Беше Фрестън.
Първо попита дали връзката е кодирана и защитена. Беше такава, разбира се. След това Фрестън съобщи, че току-що е приключил с интересен анализ на странния сигнал, изпратен към нищото от водещия кораб на конвоя с АМ2 при пристигането му в системата Дюсейбъл и малко след като беше разбрал, че е подложен на атака.
Стен реши да почака търпеливо, докато Фрестън приключи с доклада, преди да му припомни троснато, че вече не е комуникационен офицер, а командир със собствени кораби и че техническите проблеми са за други.
Сигналът не бил насочен наникъде. Отправил се към една мъртва система, някъде между забравеното и изгубеното. Фрестън успял да заеме от борите един от техните кораби за радиоелектронно наблюдение, поработил малко върху сензорите и датчиците, за да разшири спектъра им, и после го пратил в мъртвата система.
На една от планетите корабът открил малка предавателна станция. Фрестън не посмял да приземи кораба, тъй като се опасявал, че станцията може да е минирана.
После се зае да обяснява какво според него означава всичко това. Стен не се нуждаеше от обяснения. Фрестън бе успял да проследи сигнала само до първото предавателно звено. Предполагаше, че роботизираната система за управление на конвоя се управлява с няколко прости команди от типа „ПРОДЪЛЖАВАЙ“, „НЕ ПРОДЪЛЖАВАЙ“ или „ОТКЛОНИ СЕ ОТ КУРСА“. И в зависимост от тези сигнали щеше да се насочи към Дюсейбъл или да предпочете вторичната, предварително заложена цел, или пък…
Всъщност имаше още няколко интересни възможности.
— Този разузнавателен кораб още ли е в системата?
— Тъй вярно — кимна Фрестън. — Наредих да остане там с включени сензори и да не предприема активно прослушване на околния район без пряка заповед от мен.
— Имаше ли някаква радиоактивност при първата поява на борския кораб?
— Не са ми докладвали.
— А след това?
— Технически погледнато, не — отвърна Фрестън. — Но корабът наскоро съобщи за повишено енергийно излъчване от станцията на всички вълни. Сякаш се намира в състояние на пълна готовност.
Стен забрави напълно вечерята.
— Оборудването на борския кораб достатъчно добро ли е да засече емисии като тази, която ти улови край Дюсейбъл?
— Напълно.
— Какво е разстоянието?
— Можете да сте там след три И-дни.
Стен се ухили — Фрестън познаваше своя началник.
— Добре. „Аойфи“ готов ли е за старт?
— Напълно.
— Тръгвам веднага. Кажи на капитана…
— Уолдман, сър.
— Че сега е моментът да изчисти името си след онази бъркотия с конвоя. Искам да оборудват „Аойфи“ с прикрепващи скоби за такткораби. И да осигуриш кодирана връзка между такткораба и разрушителя. Веднага.
— Да, сър. Предполагам, че вие ще командвате такткораба?
Стен понечи да кимне, но се сепна. Достатъчно, вече беше командир, не можеше да е навсякъде и винаги на първа линия. Не трябваше да е такъв егоист.
— Не — отвърна той за изненада на Фрестън. — Искам някой от най-добрите пилоти — всъщност дори имам кандидат. Край на връзката.
Стен беше при вратата на каютата още преди екранът да е угаснал.
Гуркът отвън не успя да вдигне оръжието за почест, когато Стен мина покрай него. В едната си ръка той държеше шлема, в другата — кобура с пистолета, а на рамо бе метнал раница с еднодневен хранителен порцион и тоалетни принадлежности. Три неща, които винаги му бяха подръка.
Без да иска, Айда му бе дала пример.
Беше време да изстърже част от ръждата.
Трите дарби, които трябва да притежава един дипломат — както бе научил сър Еку още преди много време бяха никога да не приема нещата лично, винаги да изглежда доволен, когато му поднасят жилаво пилешко на прием, и най-важното — да умее да понася скуката.
Не само скуката от продължителните, монотонни конференции, на които новоизгряващи политици се опитваха да печелят привърженици, сякаш се намираха на финален дебат с единствения си опонент, но и на безкрайните часове пътуване.
Еку често се бе питал как ли са издържали в ранните дни екипажите на бавните химически ракети да не полудеят по време на своите пътешествия. Архивните записи за убийства, бунтове и други размирици на борда му подсказваха, че не са се справяли кой знае колко добре.
Сега, по време на продължителния полет обратно към Кал’гатейските светове, на борда на кораб, принуден да пази пълно комуникационно мълчание, Еку имаше чувството, че той самият започва да полудява или е готов да се разбунтува, макар че се опитваше да не забравя, че скуката не е сред чувствата, познати на манабийците, и че това е по-скоро механична реакция след десетилетията, прекарани в обкръжението на хора.
И въпреки това имаше чувството, че в главата му надделяват нездрави вибрации.
Изгледа няколко пъти всички филми, които успя да намери на борда на малката яхта, прочете книгите от библиотечката, както и докладите и записките, а все още бяха само на четири корабни дни от Сейличи.
Накрая тъкмо скуката го отведе при посланието на Мар и Сен.