И по-рано му бе хрумвало да го погледне, но не го стори. Опасяваше се, че споменът за прекрасните им умения ще влезе в тежко противоречие с това, което се сервираше на яхтата и ще задълбочи депресията му.
Отново докосна с пръст сензитивната зона и пред него се появиха Мар и Сен, поздравявайки го по име. И отново ноздрите му се изпълниха с благоухания.
Отново двете същества обявиха, че организират кетърингова служба, и се заеха да му представят менюто си.
В главата на Еку светна сигнална лампа. Имаше проблем. Гласовете на Мар и Сен звучаха монотонно, безжизнено, сякаш се бяха върнали към бизнеса си, подтиквани от икономическа криза. Но това не беше възможно. Освен ако…
И двете холограми замряха. Мар и Сен гледаха един към друг.
— Мисля, че това е достатъчно дълго, за да може всеки, решил да слуша менюто, да се откаже — съобщи Мар.
— Надявам се — отвърна Сен. — Сър Еку, имаме нужда от вашата помощ. Предполагам, че вие сте нашият зрител сега и всички останали…
Той млъкна и потрепери.
— … че всички останали — продължи, след като се съвзе — вече са се отказали. Ние сме в опасност. Трябва ни контакт със Стен. Нямаме представа дали ви е известно къде се намира той и единствената причина, поради която ви пратихме това съобщение, е, че двамата някога работихте в Трибунала — в онези ужасни дни на петте същества, чиито имена не бих искал да произнасям. Това е единствената ни надежда. Имаме нужда от помощта на Стен. Някой друг също. Не мога да съобщя името на това същество. Но кажете на Стен, че е някой, когото ще си спомни. Кажете му за онова парти и това, което се случи по-късно. В градината. Черната топка на фона на луната, която се появява три пъти в годината. Ако Стен си спомни, кажете му, че това същество е в опасност, че го преследва Императорът. Ние…
Мар го прекъсна:
— Дочухме къде се намира това същество. И ако Императорът научи, че знаем, ще започне да преследва и нас. Не знаем точното местонахождение на съществото. Усещаме, че някъде вън се разпъват мрежи от същества, които ни мислят злото. Рано или късно, ако тези рибари продължават да мятат мрежите си, и ние ще попаднем в тях.
Двете същества се притиснаха едно към друго, малка клетка на обич и спокойствие в една враждебна вселена.
— Не бива да казваме повече — заговори след време Сен. — Предайте на Стен за нашия проблем. Помолете го да ни помогне. Той знае къде сме. Не е необходимо да му подсказваме. И… кажете му, че не бива да рискува. Заявяваме го твърдо, като негови искрени приятели. Ако ще попречи на кръстоносния му поход, нека не се опитва да ни помага. Стен не бива да губи тази битка.
Дракх-хот пилотът Ханелоре ла Сиотат се питаше — както всеки друг би се питал на нейно място в една професия, чиито две важни условия бяха неспособността да се говори, без да се мърдат ръцете, и загрижеността за непосредственото бъдеще — защо ли се бе присъединила към бунтовниците.
Никой освен най-близките й другари не знаеше, че е била пилот на Стен, когато той постави засада на адмирал Мейсън и „Калигула“. Дори и да я бяха изправили пред съда за тази й постъпка, беше готова да заяви, че го е направила по принуда и от страх за живота си, ако не изпълни заповедите му.
В края на краищата се спря на три причини: първо, че за нея Империята се представляваше от твърдоглави старши офицери, които никога не можеха да разберат колко е важно за уменията й да прелети с пълна мощност под всеки от мостовете на столицата на нейната родна планета, и бяха готови при всяка нейна грешка да я свалят от пилотското кресло и да я закотвят за някое бюро. Второ, защото Стен също бе пилот и говореше нейния език. Трето, с бунтовниците щеше да натрупа далеч повече летателни и бойни часове, отколкото ако се придържа към монолитните имперски сили.
Тя се постара да не обръща внимание на четвъртата причина, която бе: Защо не, по дяволите? Подобно разсъждение неминуемо щеше да наведе на мисълта, че пилотите са хора без капчица здрав разум и най-вече тези на такткораби.
Ханелоре слушаше инструктажа на Стен на борда на „Аойфи“ с умерена доза скептицизъм, който Стен не пропусна да забележи.
— Имате ли въпроси, лейтенант? Простете, капитан. Между другото, поздравления за повишението.
Ла Сиотат сви рамене. Повече звездички на пагоните означаваха само повече кредити за среднощните обиколки по клубовете, тъй като сержантите пилоти и адмиралите пилоти все още управляваха едни и същи кораби.
— Последния път, когато ви хрумна онзи грандиозен план — поде тя, — беше нещо от типа на: „Ей, Ханелоре, хайде двамата с теб да устроим засада на онази бойна каруца“. Доста глупаво на пръв поглед, но се справихме отлично и се измъкнахме невредими. Сега искате да го повторим, само че в още по-голям мащаб. Доколкото разбирам, моят такткораб, подкрепен от една нещастна неимперска консервна кутия…
Стен я прекъсна:
— „Аойфи“ ще е там само за да ни дърпа опашките от цепнатината. Няма да вземе участие в екшъна.
— Още по-прекрасно. Та значи един дребосък, без никаква подкрепа от страна на неимперски разрушител, трябва да нападне цял конвой — при това конвой, превозващ най-ценния имперски ресурс — и вие вярвате, че ще успеем с тази мисия? За Бога, не мисля, че дори ще сполучим да избягаме куцукайки, камо ли да постигнем това, дето сте го намислил. Кой ще се погрижи за ескортиращите кораби?
— Няма да има такива.
— Брей! Между другото… как да ви казвам сега? Имам предвид какъв е постбунтовническият ви ранг? Водач? Герой? Предполагам, че няма да се задоволите с едно простичко „адмирале“?
— Опитай със Стен. Без ранг. И без „сър“.
— Добре. Както и да е. Та смятате, че Империята ще остави ценностите си да пътуват без охрана?
— Така смятам.
— Стен, мога ли да попитам как работи часовниковата ви кутия?
— Можеш да подлагаш на съмнение интелекта ми колкото си щеш, но няма да получиш отговор.
Ла Сиотат го гледа втренчено известно време.
— Не жадувам да скачам върху победеното ви тяло — рече накрая. — Нито горя от нетърпение да пусна малко адреналин по жилите си. Но след като ще участвам в гази операция, мисля, че имах право да питам. Родила съм се с близначка и мама казала да хвърлим в реката по глупавата. Добре, капитане. Ще отида да инструктирам екипажа си. Бас държа, че ще им хареса. Безстрашните доброволци в долината на злото и прочее. Някой ден ще трябва да ги попитам как се чувстват, преди да ги пусна в поредния кладенец с лайна.
Малко преди да навлязат в мъртвата система. Стен, Ла Сиотат и екипажът й се прехвърлиха на такткораба „Стернс“. Установиха кодирана връзка между „Аойфи“, „Стернс“ и борския кораб за наблюдение на име „Хеорот“, който продължаваше да следи от невидима орбита, достатъчно далече от планетата с предавателната станция.
И после зачакаха.
По стар навик преди всяка битка Ла Сиотат се затвори в микроскопичното помещение, наричано капитанска каюта, а всъщност не по-голямо от гардероб с разгъващо се бюро. Все пак беше някакво усамотение на един кораб, на борда на който вместо врати имаше завеси. Успя не без известни усилия да се съблече, след което се изкъпа с водата, която бе взела от „Аойфи“, ароматизирана с масла от родния й свят. Изрисува лицето си с бойните цветове на своя род, прочисти ума си от злото, сладострастието и желанията.
Беше готова за битка.
Зачуди се какво ли прави сега Стен — който заемаше другата миниатюрна кабина на такткораба. Какви ли обичаи използваха на неговия свят? Ако въобще имаше такива.
За миг изпита желание да прекоси тесния коридор и да почука любезно на вратата му…
Тя се сепна. Отново се върна към упражненията, прочиствайки и това желание от ума си. Облече чист комбинезон и се опита да поспи.
В съседното помещение Стен вече спеше дълбоко. По някое време се събуди. Яде. Не мислеше за нищо друго, освен за вкусовете в устата си, за бръмченето на двигателите, за шегите и смеха на тринайсетте души на борда на „Стернс“, които се бяха събрали в каюткомпанията, опитвайки се да надвият опасенията от предстоящия кървав сблъсък.