Да. Той ги разбираше.
— Може и да е рисковано, момко Стен — рече Алекс, — но и без туй няма много за губене.
Това бе вярно. Малко преди Алтайския разгром Императорът бе пратил Стен при загиновите за дипломатически сондаж. Мисията му се бе увенчала с успех. Успя да стигне до споразумение, без да се налага много да лъже.
— Когато за последен път се срещнах с тях — заговори Стен, — те бяха в голям смут. Не по тяхна вина. Загиновите се справяха доста добре сами и дори районът им просперираше преди Таанската война. Имат стабилно земеделие и дори тежка индустрия. Рудодобив. Многочислена популация. И в голямата си част са доста образовани.
Ото смръщи гъстите си вежди.
— Не знаех за това — рече той. — Смятах, че са известни предимно с оръжейната си промишленост.
— Както вече казах… това беше преди Таанската война. После се появи старият Танц Суламора с императорските пари и имперското влияние. И преди да се усетим, превърна целия район в огромен военнопромишлен комплекс. А после… когато войната приключи…
— Ах-ха — обади се Алекс. — Лошият късмет, за който говорех.
— Не можеш да ядеш пушки — намеси се Мар.
— Именно. Заводите останаха без поръчки и цялата икономика рухна.
— Но… в името на брадата на майка ми… защо не са ги преустроили за друго?
— Невъзможно — отвърна Стен. — Нужни са огромни инвестиции и прочее. Представям си какво им е било, когато Императорът се завърна. Вярно, че прати мен, за ги вербувам за идеята. Но беше много по-лесно — и по-евтино — да ги остави на произвола. За да си умрат тихо.
— Ама те не искат да си идат тихо — заяви Алекс.
— Не забравяйте — припомни им Рюкор. — Сър Еку каза, че работата съвсем не е сигурна. Все още трябва да ги убеждаваме.
Стен кимна.
— Каза също така да им организираме голямо шоу. Проблемът е, че колкото и да се оглеждаме, не виждам с какво можем да се похвалим. Нямаме легиони от войници, които да инспектират, нито ескадрили да прелитат над главите им. Всеки с малко ум в главата ще се досети, че е достатъчно Императорът да духне и ще ни помете.
— Не виждам нищо страшно. — Сен се намести в креслото. — Първо, те са тук, за да се срещнат с теб. Не с легиони и ескадрони.
Сен приседна на пода и Мар се настани до него.
— Императорът разполага с пълен набор флотилии и войски — допълни той. — И нашите приятели сами могат да се уверят докъде го доведе това. До пълен провал.
Рюкор се завъртя в резервоара и водата леко се разплиска.
— Косматите имат право — рече тя на Стен. — На твое място щях да се вслушам в думите им.
— Че аз се вслушвам, дявол го взел! — тросна се Стен. Той погледна към приседналата на пода двойка. — Какво сте намислили?
— Ако искаме да се метнат при нас в леглото — отвърна Мар, — трябва първо да създадем подходящо настроение.
— С други думи, малко любовна игра — изкиска се Сен. — От каквато са били лишавани в нещастния си живот.
— И ти, Стен, ще трябва да ни помогнеш — добави Мар.
— Аз ли? Как?
— Време е, о, Велики водачо на революцията, да дадеш почивка на сивото си мозъчно вещество — провикна се театрално Сен.
— Ще трябва да слезеш от сияйните висини на водачеството — продължи в същия подигравателен дух Мар — и да се смесиш с простолюдието.
Стен ги гледаше с нескрито подозрение.
— И после какво?
— Ами… да поработиш. Да миеш тигани.
— Че защо ще правя нещо такова? — вдигна вежди Стен.
— Защото в този случай, скъпи ни Стен — рече Мар, — дипломацията се ражда в кухнята.
— Ще устроим тържествена вечеря — кимна Сен. — За към двеста любовни птички.
— И когато приключим със загиновите — вдигна пръст Мар, — те ще са паднали на колене и ще протягат ръце към теб.
Стен беше готов да възрази. Не на идеята за тържествена вечеря. Напротив, тя беше чудесна — особено когато тук бяха имперските готвачи. Но колкото и да му харесваше, някак не се връзваше с мисълта, че ще трябва да мие тигани, за да спечели нечия симпатия.
И тогава видя усмивката на лицето на Килгър. Ото почти беше захапал лапа, за да не се разхили. Рюкор преднамерено избягваше да го поглежда, но друсането на резервоара я издаде.
Стен въздъхна.
— Какво чакате тогава? Захващайте се.
Присъстващите се надигнаха. Стен също излезе.
Най-търсеният човек в Империята. И освен това Герой на революцията.
А сега повишен до Главен мияч на тигани за Каузата.
Стен изтри пилешката мазнина в престилката си и пое съобщението от вестоносеца.
— Официално потвърждение — рече той. — Загиновите пристигат утре вечер.
— Нямаме много време — оплака се Сен.
— Ще се справим, скъпи — успокои го Мар. — Складът на Ото е далеч по-добре зареден, отколкото предполагах.
Стен прибра съобщението и се върна към разфасоването на пилешкото.
— Не че се съмнявам във вашите способности — рече той, — но не разбирам как може да измислите подходящо меню за нещо такова.
— Ами… първо, искаме да ги впечатлим — заговори Мар. — Затова вечерята трябва да отразява твоя успех. Но освен това държим да правим бизнес с тези хора…
— От козината на Мар се показа клюнест израстък. Той улови един домат, разтвори го и го изсипа в кипящата вода. — Искаме да ни харесат, но не и да си помислят, че се смятаме за по-добри от тях. — Докато говореше, крайниците му продължаваха да вършат всичко с автоматизирана точност. Стен го гледаше зяпнал от почуда. — А днешната кухня хич не я бива.
— Именно — съгласи се Сен. — За нищо не става. — Неговите остри нокти режеха и подреждаха луковиците. Всичко ставаше толкова бързо, че Стен дори не почувства да му люти на очите.
— Затова избрахме някои местни ястия — съобщи Мар. — От кухнята на обикновените същества. И същевременно достатъчно екзотични, за да намекват за нещо повече.
— Освен това ни хрумна идея за темата. — Сен не спираше да работи с лука. — Нещо като Знамето на нациите. Напълно в унисон със сбирщината от разнородни същества, които съставляват народа на загиновите.
— Ние обичаме тематичността — вметна Мар.
Стен ги слушаше с половин ухо. Не можеше да откъсне поглед от движенията на милкените. В кухнята те бяха като живи машини. Пълни с всякакви трикове.
— Страхотно — повтаряше той. — Тема значи. Но преди да продължите, искам да ви питам нещо.
— Давай, скъпи — подкани го Мар, докато белеше ловко един домат.
— Не мога да беля лук като Сен… — Той посочи малката вихрушка, която режеше люспите с чевръсти движения. — Не съм създаден за това. Но този фокус с доматите… Всеки път, когато аз ги беля, успявам да ги разкъсам. Губя страшно много материал.
— Бедничкият — подсмихна се Мар.
— Достатъчно е да ги натопиш във вряла вода — обясни Сен с тих глас.
— И този човек е наш водач — въздъхна Мар.
— Веднъж четох за този номер — призна Стен. — Но така и не успях да го опитам.
— Ама разбира се, скъпи — погледна го захилено Сен. — Разбира се, че не си успял.
Кухнята бе изпълнена с аромата на домати, чесън и пържен лук. Мар опита, добави пипер, разбърка, после кимна на Сен да налее малко пилешки бульон.
— Когато поднесем вечерята — обърна се Мар към Стен, — вероятно ще пробваш супата ни.
Стен погледна към димящата тенджера.
— Ами да. Ухае примамливо. И май е достатъчно.
Сен се разсмя.
— О, има предостатъчно, не бери грижа. Но тази супа е по специална рецепта. Гарантирано премахва първоначалното напрежение. Говоря за гостите, не за домакина. Домакинът трябва да се държи настрана от супата.
— Виждаш ли — поясни Мар, — след като я прецедим през ситото, ще добавим малко аромати и сметана. Само колкото да омекотим вкуса. А сетне… тъкмо преди да я поднесем… ще й сипем водка. Много водка! И… воала! Имаме унгарска доматена супа с водка! Доста е силничка.