Кеа Ричардс почти не плака. А и му съобщиха, че това няма значение. Майка му ще е по-щастлива там. И те щяха да са по-щастливи тук. Само тримата.
След две години удари цунамито.
Кеа се катереше на едно дърво, когато океанът се повдигна. Някакво момиче му бе казало, че на дървото има кокосов орех, и Кеа искаше да види как изглежда този плод. Замърсяването бе унищожило кокосовите палми на острова още преди десетилетия. Беше омотал въже около краката си, беше преметнал друго през клоните горе и тъкмо се качваше, когато погледът му случайно се извърна към океана. Той зяпна. Водата се беше отдръпнала далеч навътре, като при отлив, но много повече, отвъд пределите на залива Хило. Никога не бе виждал подобна гледка. На сухото дъно подскачаха сребристи риби. Останките от някакво корабче се търкаляха към Пасифика, теглени от отстъпващите води, сякаш някой бе извадил запушалката на вана.
На две хиляди километра навътре в океана бе станало подокеанско земетресение. Трусът изпрати три поредни вълни към Хавайските острови. Всяка от тях не бе по-висока от половин метър — но между гребените им се простираха стотици километри. Приборите засякоха незабавно труса. Би трябвало да задействат алармите, но никакви сирени не огласяваха района на Хило, когато удари цунамито. Огромните бариери, защитаващи комплекса Мауи, се спуснаха на местата си. Около Хило нямаше защита.
Кеа чу писъци. Видя бягащи хора. Едни тичаха към брега, завладени от любопитство, други бягаха в обратната посока. Долу на улицата зърна баща си. Викаше го. Кеа подсвирна и баща му замаха с ръце. Кеа започна да се спуска по стъблото.
Изведнъж дочу рев. И океанът се върна на Хило, както го бе правил четири пъти преди по-малко от век. Океанското дъно бе забавило основата на сеизмичните вълни и сега, когато водата ставаше по-плитка пред острова, вълните се издигаха. Първата вълна не беше най-голямата, която Кеа бе виждал някога — баща му го бе водил на Оаху и му бе показвал Северния бряг при зимна буря, и той помнеше онези десетметрови водни стени. Тази вълна бе само пет метра, както казваха по-късно. Но тя се движеше със скорост почти осемстотин километра в час.
Първата вълна отнесе вълнолома, сякаш въобще не е бил там, и продължи нататък, помитайки всичко пред себе си. Тя косеше сгради, кораби, къщи, коли, мъже и жени. Вдигаше ги пред себе си и ги използваше като гигантски подвижен таран. Предната част на вълната бе плътна стена от отломки. Кеа си спомняше смътно, че баща му се опита да избяга и вълната го застигна, после заля и тяхната малка къща и ресторантчето.
Събуди се ден и половина по-късно в болницата. Бяха го намерили от рибарска лодка, все още завързан за онова дърво, но на четирийсет километра навътре в океана.
Така и не откриха телата на баща му и баба му.
Поне не го прибраха в сиропиталище. В болницата се появи една възрастна жена. Леонг Сук. Тя каза на чиновниците, че доскоро е работила за семейство Ричардс и че са се отнасяли с нея добре. Този ден Кеа се прибра у дома с Леонг Сук. Леонг имаше малко магазинче на една задна уличка в Каханамоку Сити, където продаваше хранителни продукти и домакински потреби. Двамата с Кеа живееха на втория етаж. Още в първия ден тя го запозна с правилата в къщата. Той трябва да е добро момче. Това означаваше да спазва определен дневен режим и да помага в магазинчето, когато тя има нужда. Не биваше да й създава проблеми. Била твърде стара, за да се занимава с бели. И още нещо. Кеа трябваше да се учи. Това бил единственият път навън от бордеите. Не я интересуваше какъв ще стане, но нямаше да прекара живота си в Каханамоку Сити. Кеа кимаше със сериозен вид. Знаеше, че тя е права. Животът на това място вече му бе коствал загубата на цялото семейство. А той самият се бе измъкнал на косъм.
Кеа напълно оправда очакванията на Леонг, освен що се отнася до училището. След първите две седмици в местното школо той се прибра у дома. Нищо не бе научил там. Момчето обаче разказа подробно час по час какво всъщност ги карат да учат. Тя се зачуди откъде да вземат частен учител и Кеа скоро посочи един подходящ кандидат.
През три пресечки от тях бе Улицата на добрите хорица. Малки дюкянчета, в които седяха всякакви проповедници и шамани, търсещи подходящи жертви за обръщане в своята вяра. Кеа се прибра веднъж в къщи и разказа развълнувано за едно от тях. Храмът на Универсалното познание. Малко по-голям от останалите магазинчета — пълен с фишове, микрофишове и купчини книги. Дори имаше раздрънкан компютър, свързан с университетската библиотека.
Леонг Сук каза на момчето, че ще го заведе в този храм. Вътре миришеше на мухъл и на нещо развалено. „Свещеникът“, плешив, възпълен мъж, се представи като Томпкинс. Да, потвърди той, никой не може да знае прекалено много. Само когато някой научи Всички неща, може да постигне съвършенство, но за целта трябва да се учи цял живот и — ако е определен за това — в последващите животи. Едва тогава ще дойде промяната. Той накара Кеа да чете на глас. Зададе му няколко въпроса — въпроси, които биха озадачили ученик от втори клас. Томпкинс засия. Да, готов е с радост да вземе Кеа за свой ученик. Заплащането му ще бъде… беше неочаквано ниско. Леонг Сук не пропусна да забележи начина, по който Томпкинс оглеждаше момчето, и нареди на Кеа да излезе навън. След това заяви на проповедника, че не иска да обръща момчето в неговата религия. Ако Кеа реши да бъде вярващ… тогава нека бъде така. Това не е проблем, увери я мъжът.
И още нещо, добави възрастната жена… и проповедникът изхриптя изплашено, когато в ръката й блесна седефена дръжка и острието на ножа опря в гърлото му.
— Няма да докосваш това момче — добави шепнешком тя. — Няма и да си помисляш да го докосваш. Защото, ако го направиш… ще се зачудиш защо твоята приятелка смъртта те прибира толкова скоро.
Томпкинс се разтрепери… и ножът изчезна.
В края на краищата въпреки съмненията на Леонг Сук — ако е имала такива — Томпкинс се оказа напълно коректен учител. Нещо повече, желанията му към Кеа се бяха изпарили в мига, когато го допря онзи нож. От друга страна, момчето поглъщаше жадно всички знания, с които го засипваше. Той буквално се преобразяваше на уроците по математика. Инженерство. Физика. Всички практични науки. Но не и останалите. Когато Кеа стана на дванайсет, Томпкинс го попита защо не проявява особен интерес към социалните науки — макар да четеше охотно книги по темата. Кеа го изгледа със сериозно изражение, сякаш не беше сигурен дали може да му се довери.
— Само точните науки ще ме изкарат от това място, господине. Оттук… и там горе. — Той посочи тавана и трябваше да изминат няколко секунди, преди Томпкинс да осъзнае, че говори за звездите.
Ричардс научи и други неща. Как да разбира, когато хората го лъжат. Как да се държи с тях. Говореше свободно четири езика и изучаваше общо дванайсет. Растеше като високо, силно и красиво момче. Усмивката и сините му очи му осигуриха още учители по други предмети. Някои бяха кикотещи се момичета на неговата възраст. А други имаха съпрузи. Научи се да надзърта зад всички завеси в спалнята, преди да си свали панталона. Научи се да скача от прозореца на втория етаж и да се претъркулва на неравната улица, без да си строши нещо.
Научи се къде да удря някой, който иска да му стори нещо лошо. И най-важното — научи се кога да удря и кога не. Понякога само юмрук не стигаше. Трябваше му някое тайно преимущество. Научи се как да използва подобни неща. Не му липсваха учители. Тежковъоръжена полиция патрулираше непрестанно по улиците на Каханамоку Сити — пешком или с гравиколи.
Когато стана на четиринайсет, Томпкинс го подложи на серия изпити. Премина ги без затруднения. Томпкинс не му разкри за какво става въпрос, но съобщи на Леонг Сук, че са еквивалент на стандартните приемни изпити за Космическата академия.
— Там ли трябва да иде? — попита Леонг Сук. Томпкинс поклати глава. Макар че Кеа мечтаеше за космоса, това не беше пътят. Академията щеше да пренасочи Ричардс към военните — а това бе по-долу от способностите му. Но той отказа да й съобщи повече.