Космическият кораб бе съвсем малък — сравнен във всеки случай с колонизаторските лайнери, чиито снимки бе виждал Кеа, или йонните кораби, стърчащи като забодени факли отвъд водните бариери. Никъде отвън нямаше надпис или обозначение. Но Кеа знаеше, че „Дискавъри“ е звездолет. Един от петте истински звездолета и единственият все още на Земята. Двата други бяха превърнати в скрап, останалите — консервирани на орбита около Марс.
Звездният двигател на кораба бе съвсем прост. Предназначен за работа с глупаци. Едно мигване и си на Алфа Кентавър. Една дума — край Лютен 726-B. Цяло изречение — Епсилон Инди. Още няколко думи — Арктурус. Проблемът бе горивото за двигателя. Корабът бе извършил две пътувания и шансът за трето бе минимален. Производството на горивото за всеки полет — екзотично синтетично вещество — отнемаше пет години и гигантски усилия, изискващи мобилизиране на усилията на цяло едно правителство. И въпреки това синтетичното гориво позволяваше на двигателя да развие едва половината от мощността си.
Кеа не можеше да откъсне хипнотизиран поглед от стройния, издължен корпус, опитвайки се да си представи мястото, към което би могъл да полети. Тръгна си от космопорта едва по тъмно. Но пак се върна. И отново.
Кеа беше на шестнайсет, когато Томпкинс умря. След като екипът на Спешна помощ си тръгна, двамата с Леонг Сук се спогледаха.
— Трябва да открием дали е имал роднини и да се свържем с тях — заяви тя. Двамата претърсиха малкото дюкянче, но не откриха никакви следи, сочещи, че Томпкинс е имал близки или приятели на Земята или на други планети. Намериха обаче един стар сейф. Леонг Сук доста се двоуми, но накрая призна пред Кеа, че вероятно ще трябва да го отворят. Дали не познава някой, който би могъл да се справи?
Кеа познаваше — самият той. Едно по-голямо момче го бе научило. Той завъртя циферблата, опрял ухо на ключалката и наострил слух. Слушаше как падат езичетата — точно както го бе учило момчето.
Вътре имаше два плика. Единият съдържаше две хиляди долара в кредити и завещание. Парите бяха за Кеа. В другия имаше формуляри и инструкции как да бъдат попълнени и на кого да ги пратят. Инструкциите бяха съвсем точни и изрични.
Кеа попълни формулярите и ги прати на адреса на континента. След седмица получи дебело писмо. Трябваше да се свърже с определен човек в Оаху. Този човек щеше да го подложи на някои тестове. Кеа изпълни и тези инструкции. После зачакаха.
Шест седмици след като решиха, че всичко това е или шега, или пълно безумие, пристигна писмо до него. Това беше от директора на Отдел прием на Калифорнийския технологичен институт, Пасадена, Калифорния. Канеха го да започне следване от есента на 2182. Кеа Ричардс беше спечелил. Нямаше да живее, нито да умре в Каханамоку Сити. Най-сетне беше свободен.
22.
Калифорнийския университет беше истинско разочарование. Когато пристигна тук, Кеа се надяваше да се срещне с наистина умни хора. Ала подготвителният клас, в който го поставиха, бе посветен на скучни лекции и досадни самостоятелни занимания. Нямаше почти никакво време да изучава света, в който бе попаднал. Към всичко това се прибави и болката от загубата на Леонг Сук, която си отиде малко преди Коледа на 2182-ра. Съобщиха на Кеа за смъртта й едва след нейното погребение.
Университетът в Калифорния беше същата голяма лъжа, както и дюкянчетата на проповедниците на Уличката на добрите хорица. И като всички големи измами, отвън изглеждаше величествен. Той имаше повече Нобелови лауреати, отколкото дори Хюстън или Лаунда — но повечето от тях преподаваха само по един-два специализирани курса на ниво докторанти. С повече от 25 000 студенти университетът наближаваше своята тристагодишнина и бе истински паметник на модерната архитектура и въображение. Единствената постройка, останала от „старите дни“ — преди институтът да подхване метастатичното си разрастване — бе фонтанът, край който Кеа седеше в момента, и постройката в испански стил на име Керкхоф Хол, където се водеха подготвителните занимания.
Ученето, макар и тежко, се състоеше предимно от зубрене. Двата теоретични курса целяха по-скоро натрупване на основа от познания, отколкото стимулиране способността на студентите за креативно мислене. Всъщност това бе поредното разочарование за Кеа. Беше се надявал да срещне в университета истински мислители, които умееха да надзъртат отвъд ограниченията, наложени от сегашната наука, да виждат и избягват минали грешки. Може би там имаше мъдреци, мислеше си той, но е твърде глупав, за да ги види или разпознае. Или пък на истинските мъдреци им бе скучно тук и бяха заминали да преподават на Ганимед и Марс. Но ако е така, защо толкова много хора от другите планети идваха да се учат в Калифорнийския университет?
За щастие съмненията му не даваха отражение върху неговия успех — поддържаше твърдо пет и първите два семестъра бе в списъка на студентите със стипендия. Достатъчно беше да продължава още известно време така — да се усмихва, да любезничи, да върви нагоре и да се забавлява — и краят щеше да е щастлив. Което означаваше — както вече знаеше, — че най-вероятно ще го вземат в някое от конструкторските бюра на Возняк Сити и ако и там се държи подобаващо, ще му позволят да си сложи името под някоя успешна компютърна програма. Или, при други обстоятелства, да има третично участие в изграждането на поредния синтетичен завод. Може би дори ще го наградят с двуседмично пътуване на техни разноски до Никс Олимпика. Или до някой от по-ниските върхове.
Кеа неочаквано се засмя. Прав си, момко, рече си той. Няма друг изход, ако се изключи самоубийството. Лягаш пред поредния рейлбус и край на всичко. Като стана дума за това… той си погледна часовника — през тази година бе модно да се носят миниатюрни механизми на китката — и осъзна, че ако не побърза, може да закъснее за работа. Едва щеше да му стигне времето да остави фиша с готовите разработки в стаята си и да се преоблече. И най-добре да забрави неприятните мисли. Няма да позволи да свърши като роб в нечия добре смазана машина. Ако не стане нищо друго, винаги може да се върне на Мауи и да се включи в някоя банда. Или пък да се запише доброволец на заселнически лайнер…
Той потрепери и прокара пръст по закопчалката на якето си. Изведнъж му стана студено. Зимното слънце очевидно не топлеше толкова, колкото изглеждаше.
Дюкянчето за хашиш, дрога и алкохол, в което Кеа работеше, се намираше в средата на един квартал с доста лоша репутация. Преди около милион години, откри Кеа, докато отлепваше един след друг геологичните слоеве тапети по стените, мястото се е наричало „Веселото кафене“. Сега вече нямаше име, само една дупка, в която да се отбиеш. Всички разрешения бяха на името на собственика, ухилен бандюга на име Брино, и всичко се плащаше в брой.
В началото Брино не повярва, че някой с невинно лице като това на Ричардс, още повече следващ в Калифорнийския университет, би се съгласил да работи тук. Но Кеа, който напоследък отделяше известно време, за да си припомня рецептите и готварските съвети на баща си, продължи да настоява. Брино се съгласи да го вземе за проба и това стана още щом се появи първият куку, решил да сплаши момчето. След неговото посещение в ъгъла на помещението остана тъмно петно. А Ричардс си спечели репутация в квартала — особено след като бе извадил готварския нож от ръката на нападателя и нещо повече — не се бе обадил в полицията.
Кеа работеше в дюкянчето от шестнайсет следобед до някакво неопределено време, наречено час за затваряне, а всъщност определящо се от изчезването на последните пияндета. Повечето вечери бяха доста спокойни и той се прибираше рано у дома, за да чете. Но не и тази. Помещението бе изпълнено с гъста тълпа от гладни и, което бе по-странно, трезви посетители. Към девет часа най-сетне се появиха и десетина пияници. Значи щеше да е една от онези нощи. Малко след това пристигна и Остин Баргета. Кеа не го видя да влиза, защото тъкмо правеше сандвич с яйца и сирене за едно от пияндетата. Но позна характерния глас, когато Баргета поиска менюто. Беше го чувал няколко пъти — с Баргета бяха обсъждали Теорията на микрочастиците и приложението й при конструкцията на двигателите „Юкава“ по време на един семинар.