След този случай го взеха на работа в кампания „Галиот“ — същата, в която работеше и сега. „Галиот“ беше филиал на мегакорпорация „Космически пътища“.
— Синко, ще видиш места, за които не си и сънувал — обеща му човекът, който го взе на работа. — Мисията на нашата компания е да прокара нови пътища и да спечели пари. Влагат доста средства в „Галиот“. Само най-доброто за нас, момко. Само най-модерните технологии.
Взеха го като втори помощник-инженер и не след дълго се издигна до главен инженер.
Да, рече си той, пътят може и да не беше дълъг, но беше мъчителен. И не само заради рисковете. Напротив, рискът бе като подправка. Та нали най-сетне бе получил възможност да осъществи детските си мечти. Звездолети, които се носят към неизвестното. Ала компанията полагаше огромни усилия да развали удоволствието. Наемаха евтина работна ръка и оборудване и превръщаха и най-дребната работа в отчаяна борба при недостиг на средства и инструменти. Компанията притежаваше умението да превръща всяка задача в досадно занимание — примесено със страх от безсмислена смърт заради дефекти в оборудването.
Какво, за Бога, търсиш тук, Ричардс? С договор за минимум една година служба. Заобиколен от жалки, свадливи, дребнави служители на компания „Галиот“. Можеше да си останеш на Десета база. Да чакаш друг договор. Добре де, беше ти скучно. Но какво ново и различно в „Галиот“? Трябваше да се досетиш, че ще е същото. Ти го знаеше, Ричардс. През цялото време знаеше, че ще е най-добре да ги посъветваш да пъхнат договора си там, където слънце не огрява.
Вратата на банята се отвори. През облаците пара пристъпи женска фигура в плътно прилепнал комбинезон. В главата му екнаха предупредителни сигнали. Доктор Рут Юен му се усмихна през парата, сетне бавно се изтегна на пейката.
— Хмм — измърка тя. — Обичам къпани мъже.
Предния път, когато тя напусна койката му, Ричардс се закле, че ще е последен, че това е краят. Тази жена бе по-опасна от всичко на борда и отвън, в студения космос. Кажи й не, Ричардс. Просто й кажи не. Отпрати я при официалния й любовник и началник доктор Кастро Фалзур.
Хайде, Ричардс.
Но краката му сами го поведоха към нея. Усмивката на Рут се разшири. Тя го гледаше с полупритворени очи. Протегна ръка. Погали го по корема. Плъзна се надолу. Вдигна левия си крак и го положи на пейката. Отмести встрани другия.
— Какво чакаш, Ричардс? Трябва ли ти писмена покана?
Той се наведе и краката й го обгърнаха през кръста.
Да бе, Ричардс. Защо не й откажеш настина?
Също както отказа на компанията, нали?
Беше чувал разни неща за операция „Алва“ още преди капитан Селфридж да го покани да постъпи при него. Говореше се, че при рутинно проучване на сектора са се натъкнали на мощна фонова радиация. Сигналът идвал от район, където нямало нищо. Не било черна дупка или някоя от теоретично съществуващите формации, измислени от учените от двайсет и втори век, за да обясняват необяснимото. Освен това, доколкото успели да определят, сигналите, писуканията или бръмченето, засичани на фона на радиацията, изглеждали, сякаш са породени от „естествен“ източник.
Кеа бе заинтригуван от този странен феномен. Жаждата за приключения от младежките години отново се пробуди в него. Желанието да открива чудати неща. Но после се намеси придобитият с годините скептицизъм. Компанията не би се заинтригувала от нещо такова, ако не намирисваше на сигурна печалба. Докладът на научноизследователската експедиция щеше да остане на някое бюро и постепенно да се превърне в прашна купчина. Тъкмо се канеше да забрави случая, когато се разнесе вестта за пристигането на доктор Фалзур. Учен, който се занимавал с теорията за алтернативите вселени. Кеа щеше да пропусне и тази новина. И друг път се бе срещал с експерти на компанията. Неизменно се оказваха дребни учени, наети, за да изкривят фактите така, както е угодно на компанията. Съмненията му се потвърдиха, когато чу за красивата „асистентка“ на Фалзур. И за това как се държали двамата пред хората. Доктор Фалзур изглежда бе повече плейбой, отколкото учен. Ала междувременно стана ясно, че на борда на отделения кораб товарели тонове оборудване.
— Компанията включи машината за пари — подметна някакъв стар космически вълк в една от любимите кръчми на Кеа. — Нещо става там! Истинска малка гора от специални антени израсна на външната стена на Десета база за броени часове. Кеа я забеляза с почуда, след като се върна от поредното си едноседмично пътуване. Докато корабът му се снижаваше към площадката на Десета база, той разглеждаше странното съоръжение, конструирано по искане на Фалзур: сплетени жици, образуващи огромна, причудлива мрежа. Старият космически вълк не беше преувеличил, когато говореше за задействаната на пълни обороти машина за пари. Нещо наистина се готвеше.
Кеа прекоси каютата си. Взе един том на Гибън. Захвърли го. Прелисти „Анабазис“. И нея остави. Разтвори „Животът на Плутарх“. После биографията на Чърчил. Часовете се нижеха един след друг. Когато получи съобщение от капитан Селфридж, че събира екипаж за експедиция до Сектор Алва, изтича на срещата с бързината, с която можеше да се носи един млад мъж в три-четвърти гравитация.
— Ричардс, компанията има много добро мнение за теб — поде Селфридж.
— Благодаря, капитане.
— Ей, няма защо да сме толкова официални — възрази другият. — Предпочитам на кораба ми хората да се чувстват по-свободни. Това сплотява колектива. Така ще действаме по-задружно, когато знаеш кое падне на вентилатора. Викай ми Мърф.
— Разбира се… Мърф — отвърна Кеа, но вече го глождеха съмнения. Само глупак би се включил в екипажа на кораб, чийто капитан би казал: „Наричай ме Мърф“.
— Точно така, Ричардс. По-свободно. Ще видиш, че ще се погодим. Както и да е. Компанията те постави начело на списъка ми с подходящи инженери. А сега, след като се срещнахме и си поговорихме… виждам защо.
Кеа не отговори. Нямаше какво да каже. Откакто бе влязъл, едва ли бе произнесъл и петнайсет думи. Ако Мърф бе изгубил толкова време за всеки от останалите членове, екипажът му щеше да е по-разпуснат и от този на Дългия Джон Силвър.
— Но трябва да ти кажа нещо — продължи Мърф. — За първи офицер взех озирианка. Казва се Вазуван. Някакви проблеми с това? — Мърф разчете погрешно повдигнатите вежди на Кеа. — Виж сега, няма да те обвинявам, ако имаш някои предразсъдъци към озирианците. Отнемат работата на хората и прочее. Но тази Вазуван пристига с големи препоръки. Макар да е едно насекомо.
— Не… нямам проблеми с озирианците… Мърф — най-сетне отвърна Кеа. И не лъжеше. Всъщност бе чувал за озирианците само положителни неща. Знаеше, че са горделиви същества. Първият контакт бе станал по тяхна инициатива. Дразнели се, че хората ги използват като работна ръка. На работа се наемали само некомпетентните и отхвърлените от тяхното общество. Което означаваше, че първият офицер на Мърф най-вероятно ще е от тази категория. Още един лош признак. Но какво ли означаваше това за него, след като и неговото име бе в списъка на капитана?
— Виж сега — продължи Мърф. — Отиваме на много интересна мисия. Малко е опасна, но затова и заплатата ти ще е по-голяма. Три пъти по-голяма, приятелче. Гарантирана за една година напред.
Кеа се усмихна, придавайки си доволен вид. Вече знаеше причината да се спрат на него. Три пъти по-голяма заплата на млад инженер пак не е нищо особено. Това обясняваше и озирианката. Най-ниско заплащане за всички. Добрият стар Мърф също изглеждаше като някой, готов да се продаде за трохи.